Тодор Колев

February 15th, 20134:50 pm @

0


Тодор Колев

Здрава идея, мисъл и чувство –
само така се създава изкуство! 
Тодор Колев

Тодор Колев е роден на 26 август 1939 г. в Шумен. След борба с рака почива на 15.02.2013 г.

Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ “Кръстьо Сарафов”. Работил е в театрите в Смолян, Шумен, Пловдив, в столичните “Сълза и смях” и Театър “София”.

Участва в над 30 игрални филма, сред които “Цар и генерал”, “Козият рог”, “Иван Кондарев”, “Двойникът”, “Господин за един ден”, “Опасен чар”.

Да си спомним за Тодор Колев с негови цитата:

„Нещата, за съжаление, не отиват на добре. Не можеш с индивиди, чиито мисли са на етажи под земята, да решаваш проблемите на хората.”

„Икономията е майка на мизерията.”

„Знаете ли за какво трябваше да ми дадат награда? За това, че издържах да живея в тази държава – с моите възможности, с моя талант, с моето мислене, с моя мироглед. Дълбоко се упреквам, че не съм намерил мъжество и характер навремето да емигрирам”.

„Ако се опиташ да се бориш, защитеният винаги е простакът, тъпият, идиотът без задръжки, животното с мускулите – не интелектуалецът, интелигентният, ученият, челият.”

„Ако си кажете „О, Господи, колко жалко, че свършва“, тогава сте направили нещо.”

„Никоя жена не бива да чува, че някога друга жена е била повече обичана от нея. Принцип.“

„Кокошка отвсякъде може да долети, яйцето не може.“

„Ненавиждам безумните риалитита по родните телевизии. Да им гледам аз задниците в кенефа, как се бият, как се карат – за да може един Станчо или Пенчо, който иначе не умее нищо друго на този свят, да спечели едни пари. Друга причина няма – ако има, съм готов да простя.”

„Нищо не ме е направило национално силен, а толкова години живея в тази страна. Роден съм в Шумен, а наблизо е Велики Преслав – не знам какво му е великото.”

Самотният човек

Той има белег на челото си
и сяда винаги накрая.
Дори когато е висок,
самотният човек е малък.

Събира билки, или пък
с теслицата на спомените дяла
остане ли без работа.
И мъкне вехтото си одеало.

Докато другите крещят
или говорят за изкуство,
самотният човек на масата
лови мухите и ги пуска.

Но ако пише стихове
той непременно ще остави
една сълза в очите,
или драскотина в паметта ви…

Той има дом и топла супа,
но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса
в дъното на коридора.

И тоя дом
да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде,
но няма да се моли.

В какъв ли огън е горял
и под каква ютия,
за да научиш
трябва много вино с него да изпиеш.

Тъй както си върви,
с петно на ризата си чиста
самотният човек в тълпата се изгубва
изведнъж, като мънисто.

В едната си ръка той носи книга
за душата болна
а в другата самотният човек
въженце стиска в джоба.

И даже неговия дом
да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде,
но няма да се моли.

Борис Христов