Стрък трева и цвете

November 25th, 201411:03 am @

0


Стрък трева и цвете

 

Стрък трева и цвете

dubarovaВлюбих се в швед. Такъв един – висок и рус, хладно-лъскав и пресметлив. Когато ме целуваше, устните му бяха някак изопнати и все ми се струваше, че ме докосва само с ръбовете им. Тогава яд ме обземаше. Забивах нокти в раменете му, дерях ръцете му, хапех зверски устните му, а той си оставаше същата порцеланова кукла. Не дочаках края на почивката и си тръгнах от Боровец внезапно.

Много дни се дотъркаляха от изток и потънаха в морето на моя град. Аз престанах да уча и намразих всичките си приятели само защото бяха тъмни и не приличаха на него.

Но една сутрин някой ми позвъни, когато още спях. Излязох полугола, сънена. Дръпнах рязко дръжката и вратата се отвори пред едно високо момче, което нощем сънувах, а сутрин заставах пред огледалото – мрачно, рошава, гледах черните си коси и си представях как руси красавици гушат глави на раменете му…

Започна диво екзотично лято. С него скитахме, той ме научи да пея шведски песни, една нощ в синя хотелска стая се увери, че през тези години съм чакала само него. Накрая се запозна с родителите ми и ме поиска за съпруга.

Сега се казвам Карлсън и бродирам кърпички срещу заплащане. Отиде по дяволите и висшето ми образование, и всичко. Разни русоляви муцуни ме наричат черна дива котка. А вечер, когато Пер се върне от работа и загасим лампите, казва, че очите ми светели в тъмното и се плаши от мен. Тук е студено, студено ми е не до костите, а чак вътре в тях. И сто слънца да изгреят над Швеция, пак трудно ще се стопля.

Но вчера срещнах българин – изпечен, тъмен, върви и се усмихва. Отдалеч го познах по походката, по смелата извивка на раменете, по свободното движение на ръцете. Спряхме на ъгъла – стоим и се гледаме. После аз усетих нещо познато в кръвта си, пръстите ми конвулсивно се свиха и се хвърлих срещу му с разперени ръце. Забих нокти в раменете му, стиснах го за ревера от страх да не си тръгне. Сякаш цяла България беше дошла при мен. Разбрахме се без думи. Когато вдигнах лице, сълзи се търкаляха по скулите му към устните.

– Да бягаме, да бягаме в България! – крещях. Беше страшно. Прилоша ми. Когато се свестих, бях у дома, а над мен – Пер, хладно-лъскав, както всякога. Той ми се усмихна и зъбите му студено блеснаха. По-късно разбрах, че ще имам дете.

След месец получих писмо. Разтворих го без сили, а вътре в бял плик лежаха стрък трева и цвете. На листа пишеше със заострен мъжки почерк: “От България”. Очите ми се замъглиха. Хванах с две ръце главата си и закрещях, затичах, заизмъквах куфари, дрехи. Помъчиха се да ме спрат, но аз бях обезумяла.

– Отивам си! – викът ми ставаше дълбок, потъмняваше, превръщаше се в дълъг стон.

Но внезапно спрях като пресечена. Нещо се откъсваше от мен със свирепа болка. Паднах…

Моето дете се роди мъртво – далеч от моята и своята родина. Ето ме сега – руина – пътувам за България. Зад мене гробища, пред мен…

dubarova 1

 

Петя Дубарова, 1979

“Нищожно нещо е човекът! Нищожно! Цял живот пъпли, бори се, създава нещо, но винаги в рамките на своето просто човешко съществувание – него той не може да надхвърли. Виж, ако всеки човек беше по едно слънце, по една планета …”; „Не зная защо, винаги съм била извънредно щастлива. Презирам онези, на които им трябва конкретен повод, за да бъдат щастливи – или да се влюбят, или да постигнат нещо… Понякога щастието ми е било толкова болезнено, едва съм се преборвала с него, за да оцелея, за да не изнемогна от подлудяващата му сила…” – Петя Дубарова

източник http://meridian27.com/content/strk-treva-i-cvete