Александър Блок

November 28th, 20178:46 am @

0


Александър Блок

Само влюбените имат право на званието човек

Александър Блок

Александър Александрович Блок  е руски поет. Той е основен представител на руския символизъм и най-влиятелният руски поет в началото на 20 век.

Роден е на 28 ноември (16 ноември стар стил) 1880 г. в Санкт Петербург в семейството на професор по право. След като родителите му се разделят през 1883, той заминава за Шахматово близо до Москва, където живее с родителите на майка си. Дядо му е бивш ректор на Санктпетербургския университет и той израства в интелектуална атмосфера, запознавайки се с философията на Владимир Соловьов, също негов роднина, и с поезията на Фьодор Тютчев и Афанасий Фет.

През 1903 Александър Блок се жени за Любов Менделеева, дъщеря на известния химик Дмитрий Менделеев, на която посвещава поетическия цикъл „Стихове за Прекрасната дама“ („Стихи о прекрасной даме“, 1904). Книгата го утвърждава като най-влиятелната фигура на руския символизъм, като популярността му продължава да нараства през следващите години. Блок оказва силно влияние върху по-младите поети, сред които Анна Ахматова, Марина Цветаева и Борис Пастернак.

В последното десетилетие от живота си Александър Блок се концентрира основно върху политически теми, акцентирайки върху месианското предопределение на Русия. След Руската революция той публикува поемата „Дванадесетте“ („Двенадцать“, 1918), описваща марша на банда от дванадесет болшевики, сеещи смърт и опустошение в революционния Петроград сред силна снежна буря. Тя предизвиква недоволството на неговите интелектуални последователи, които го обвиняват в лош вкус, както и на болшевиките, които не харесват неговия мистицизъм. През оставащите години от живота си той живее в изолация и умира през 1921, според някои от предизвикания от гражданската война глад.

 

Нощ. Градът се успокои.
Зад големия прозорец
е тихо и тържествено,
като че ли човек умира.
Но там стои някой тъжен,
разстроен от неуспехи,
и с разгърдена риза
се взира в звездите.
— Звезди, звезди, кажете
причината за скръбта!
И все тъй се взира във звездите.
— Звезди, звезди,
откъде иде тази скръб?
И звездите разказват.
Всичко разказват звездите.

1906

Мълчи душата. Небосводът…
Мълчи душата. Небосводът
със същите звезди гори.
А долу все така народът
крещи за хляб и за пари…
Тя слуша как тълпата вика,
но вижда други светове,
и пак сред самота двулика
дарява своите богове
със чуден дар и ги прославя,
и всред елея на нощта
с неостаряващ дух долавя
зова на другата душа…

Така на птиците сърцата
над океана побеснял звучат —
и даже през мъглата
долавят всеки свой сигнал.

1901