Стефан Цвайг

November 27th, 20179:52 am @

0


Стефан Цвайг

Stefan Zweig 28.11.1881 – 22.02.1942
първомайстор на австрийската психологическа новела, есеист и автор на културно-исторически биографични творби

Роден във Виена в еврейско семейство на заможен фабрикант. През периода 1900 – 1904 г. следва философия и история на литературата във Виенския университет. Учи и един семестър в Берлинския университет. Завършва като доктор по философия.
През 1897 г. публикува в списание първото си стихотворение, а през 1901 г. Цвайг, още студент, публикува и първата си книга „Сребърни струни“ – импресионистична лирика в стила на френските символисти, повлияна от поезията на Хуго фон Хофманстал и на Райнер Мария Рилке.
През 1904 г. предприема пътувания из Европа, Северна Африка, Азия и Америка, като пребивава по няколко месеца в различни страни – Франция, Англия, Индия, Цейлон, Бирма, Куба, Пуерто Рико, САЩ, Канада и др. Близко приятелство го свързва с Емил Верхарен и Ромен Ролан.

По време на Първата световна война Цвайг заема пацифистки позиции. Заминава в Швейцария. През 1919 г. писателят се завръща в Австрия и живее в Залцбург, жени се за Фридерике Мария фон Винтерниц, която познава от 1912 г. Това е период на усилна творческа дейност за Цвайг, негови произведения се публикуват в Берлин, Париж и Москва.

През 1934 г., по време на възхода на националсоциализма, полицията нахлува дома на Стефан Цвайг под претекста, че търси оръжие и това става причина той да напусне Залцбург и да се пресели в Лондон. През втората половина на 30-те години писателят е канен в редица държави, за да изнася лекции или за премиери на негови произведения – Португалия, Бразилия, Аржентина, САЩ. След Аншлуса на Австрия през 1938 г. книгите му са забранени в Германия и на територията на вече бившата Австрия.
Цвайг наема за своя лична секретарка г-ца Лоте Алтман, с която се жени през 1939 г. след раздялата си с Фридерике.

Когато започва Втората световна война, писателят поема пътя на емиграцията, преселва се в Ню Йорк (1940), а после в Бразилия (1941). В бразилския град Петрополис написва последната си творба – „Шахматна новела“ – и от отчаяние заради гибелта на европейската култура след нашествието на „кафявата чума“ се самоубива заедно с жена си през февруари 1942 г.

В чест на писателя град Залцбург учредява през 1992 г. литературната награда „Стефан Цвайг“.

Stefan Zweig book 1Празнословието, лъжата, шикалкавенето са едни от най-противните черти на човешкия характер. Може би затова не понасям политиците.

В живота на жената не може да има по-голямо унижение от това да се отдаде на мъж, недостоен за любовта й; порядъчната жена никога няма да прости това нито на себе си, нито на него.

Млад мъж е този, когото жената може да направи щастлив или нещастен, стар мъж е този, когото вече не може да направи нещастен.

За силата на страстта винаги се съди по безразсъдството, което проявяваме в нейно име.

Емоционалните хора не са много наблюдателни; щастливите са лоши психолози. Само неспокойният напряга сетивата си до краен предел, инстинктът за опасността изостря още повече естествените му умствени способности.

В политиката бавното упорство винаги взема връх над необузданата сила, щателно разработеният план – над импровизирания порив, реализмът – над романтиката.

В понятието “свобода” влиза и свободата на човешките отношения.

Първи признак на истинската политическа мъдрост винаги си остава умението предварително да се откажеш от недостижимото.

Дори ненавистта не е толкова опасна за владетеля, колкото всеобщото презрение.

И най-високата и чиста идея става низка и нищожна, когато даде на дребната личност власт да извършва от нейно име безчинства.

Не елитът, а тълпата е запленена от “лъчезарната власт на славата”.

Винаги е по-трудно да издържиш неизвестното, отколкото известното, кратковременният силен страх се преживява по-лесно от дългия, непрестанния.

Големите дарби са полезни само за онзи, който е достоен за тях, за другите са опасни.

Да се доверяваш е винаги опасно, защото споделиш ли някоя тайна с чужд човек, бариерата между вас е премахната. Лишаваш се от нещо и по този начин му даваш известно предимство.

Дали ще се справим или не – ще видим, но самият факт, че има идея и че трябва да я обмислиш, пресметнеш до всички възможни последици и комбинации ми доставя радост, за която изобщо не съм мечтал.

Две открития на човешкия ум са първоосновата на всяко движение на земята: движението в пространството е станало възможно, благодарение на откриването на кръглото, въртящо се около своята ос колело; духовното движение – благодарение откриването на писмеността.

Добра е само пълната истина. Полуистината не струва нищо.

Духовното значение на подвига никога не се определя от неговата практическа полезност. Само този обогатява човечеството, който му помага да опознае себе си, който задълбочава творческото му самосъзнание.

Идеята се ражда за секунда, но само глупаците бързат да я осъществят веднага. Затова винаги се провалят.

Когато между кучето и котката внезапно възникне дружба, това не е нищо друго освен заговор срещу готвача.

Крайното отчаяние винаги поражда голяма сила.

Няма нищо по-прекрасно от истина, изглеждаща неправдоподобна! Във великите подвизи на човечеството именно защото се превъзнасят толкова високо над обикновените дела, е заключено нещо непостижимо; но то е толкова невероятно, че въобще е извършено, че човечеството отново придобива вяра в себе си.

Отговорността почти винаги възвишава човека.

Плодовете на свободната мисъл не могат да ограничат свободата на ближния.

По-лесно е да действаш справедливо, когато си щастлив, отколкото когато си нещастен.

Прекрасна игра е да откриваш сам себе си…

Само сумата на преодолените препятствия е действително вярното мерило за подвига и за човека, извършващ подвиг.

Страстта е способна на много неща. Тя може да пробуди у човека небивала свръхчовешка енергия. Тя може със своя неотслабващ натиск да извлече титанични сили дори и от най-уравновесената душа.

Трябва да погледнеш опасността в лице, така както при дуел се гледа пистолетът на противника. Изстрелът може да те улучи, може и да не улучи, но ти си под прицела.

Само когато си потребен, животът придобива смисъл.

Докато съвестта е жива, няма вина, която може да бъде забравена.

Можеш да се скриеш от всичко, но не и от себе си. Моето „Аз“ винаги знае къде съм.

Доверие се гради цял живот, а се губи за миг. Повторно възстановеното доверие винаги носи белезите от някаква загуба.

Човек познава единствено себе си до отвращение и никога не е отвратен от себе си.

Състраданието е благородна черта, присъща на човека. Слабият и страхлив човек състрадава, за да се избави от страха, който поражда в него чуждото нещастие. Но това по-скоро е изолация от страданието на ближния. Истинското състрадание е действие за доброто на другия, а не сантимент. Истинското състрадание е готовност да се върви до край, за да се помогне. Да състрадаваш означава да се принасяш в жертва – доброволно и без отплата.

Когато сутрин в осем часа Кристине сяда на стола си, тя вече е уморена – уморена не от някаква работа, а предварително уморена от всичко, което предстои – едни и същи лица, едни и същи въпроси, движения, едни и същи суми.

Радвам се на щастието на всекиго, но види ли човек, че другите живеят добре, веднага си казва: защо и аз да не живея така? Един напълно естествен въпрос…

Предварително зная какво ще ми кажете – “Бедността не е порок”. Но това не е вярно, когато не можеш да я скриеш, тя все пак е позорна. Заслужена или не, почтена или презряна, все едно – мизерията вони.

Искаме да избягаме не от живота, а от бедността – от затъпяващата, непоносима и неизбежна бедност.

Ние не знаем какво е истински живот. Не зная какво е да живееш без непрекъснато да мислиш: колко ли струва това? Ние никога не сме били свободни. Може би едва тогава ще узнаем цената на онова, което се нарича живот.

За сетен път се убедих, че е по-лесно да живееш десет години с пари, отколкото един-единствен ден без пари.

Всъщност едва сега разбрах колко хубаво е да обмислиш нещо свое, единствено за себе си, и то съвсем сам… Не все да прибавяш по малко към общото, което никак не ме интересува, а да изграждаш нещо от основите до върха, само за себе си, та дори и въздушен замък, който ще се срути след час. … Все пак работата ми достави удоволствие.

Само този, който е изпитал светлина и мрак, война и мир, възход и падение, е изпитал в пълна степен живота.

За един човек с нравствено чувство собственото му съществуване винаги би изглеждало празно и незначително без утешителната мисъл и окрилящата илюзия, че и той като отделна единица може със стремежите и дейността си да допринесе нещо за общото нравствено усъвършенстване на света.

Няма нищо по отмъстително, нищо по-подло от малък свят, който иска да стане голям.

Могъщите сили, разрушаващи града и унищожаващи държавата, си остават безпомощни срещу един човек, ако той има достатъчно воля и душевно безстрашие, да остане свободен; защото тези, които се считат за победители над милиони, не са могли да подчинят един – свободната съвест.

В това е нашата вина, нашият грях, че бяхме толкова добри, толкова доверчиви, затова другите правеха с нас всичко, каквото поискат. …Минаха тия години. Вече не се оставям да ме залъгват с приказки, че на другите им било по-зле, а аз съм се отървал леко… Няма да допусна да ме убеждават, че стига да дишаш и да имаш за ядене, всичко е наред. Не вярвам вeче в нищо, нито в Господа, нито в държавата, нито в смисъла на живота, и в нищо няма да повярвам, докато не почувствам, че ми се зачита правото ми на живот… Няма да отстъпя, докато не почувствам, че живея истински, а не получавам чуждите остатъци.