Пол Елюар

December 13th, 201710:49 am @

0


Пол Елюар

Paul Eluard (14.12.1895 – 18.11.1952)
френски поет, носител на Международната награда на мира, смятан за един от основоположниците на сюрреализма в поезията

Да живееш, значи да споделяш живота си с другите.

Нашето щастие е в пòлета. То няма гнездо, има само криле.

Поет по-скоро е този, който вдъхновява, отколкото онзи, койти изпитва вдъхновение.

Поетът следва собствената си идея, но тази идея го води до необходимостта да се впише в кривата на човешкия прогрес. И малко по малко светът влиза в него, светът пее чрез него.

Съществуват и други светове, но само в този, който ни обкръжава.

А когато те няма до мен
аз сънувам, че спя аз сънувам че спя и сънувам.

Запалих огън аз – лазурът ме напусна,
запалих огън, да ми бъде за другар,
запалих го, в нощта на зимата да вляза,
запалих го, за да живея по-добре.

Gala and Paul Èluard, 1927. Гала - бената, която е муза на Дали Photo Credit: http://revistay.com/cartas-a-gala/

Gala and Paul Èluard, 1927. Гала – бената, която е муза на Дали Photo Credit: http://revistay.com/cartas-a-gala/

Земята – синя като портокал
не няма грешка думите не лъжат
не ще ви позволят да пеете от днес
ще си говорите с целувки само
и влюбени, и луди…

Добър ден, тъга.
Сбогом, тъга.
Ти си изписана в линиите на тавана.
Ти си изписана в обичните очи.
Ти не си най-страшното бедствие, защото и у най-жалките устни оставяш усмивка.
Добър ден тъга.
Любов на отзивчиви тела.
Всесилие на любовта,
чиято ласка възниква внезапно
като чудовище без плът.
Глава разочарована…
тъга с прекрасен лик.

Paul Eluard 1

ОБИЧАМ ТЕ :
Обичам те за всичките жени, които не познавам.
Обичам те за всички времена, в които аз не съм живял.
За мириса на чистия простор и за дъха на хляба топъл.
И за топящия се сняг, за първите цветя напролет.
За животинките, които от хората не се изобщо плашат.
Обичам те, за да обичам.
Обичам те за всичките жени, които не обичам.

В кого да се огледам, ако не в самата теб не се и виждам?
Без теб не виждам нищо аз, пустиня безпределна само.
Между отдавна и сега
Успявах често от смъртта бедняшка аз да се избавя.
Не можех да пробия гладката стена на мойто огледало
И трябваше живота дума по дума сам да разгадая
Като в забрава…

Обичам те за твойта мъдрост – мъдростта, която не познавам.
Обичам те за твойто здраве.
Обичам те напук на всичките илюзии.

И за безсмъртното сърце, което сам не притежавам.
О, ти съмнението вечно и самият разум
И онова огромно слънце, с което аз съм пак начело,

vihren vryh

В девствената планина

И тревите и цветята все не ме напускат
ароматът им след вятъра върви

Малките козлета буйствуват със младостта си
мярка се орел на небосвода който няма тайни

Слънцето е живо по земята са краката му
цветовете му накарват бузите да руменеят от любов
и се разпростира радостно човечна светлина

Сред един негинещ свят човекът възвисен
бележи сянката си по небето огъня си по земята.