Учители по любов

December 2nd, 201711:11 am @

0


Учители по любов

На  27 ноември 2017 г. излезе книгата „Детето в семейството“ от Мария Монтесори (изд. „Асеневци“)

Детето в семействотоВ нея са изложени основополагащите принципи, на които трябва да се градят отношенията между родителите и детето. Още от момента на своето раждане малкото същество трябва да бъде възприемано като личност, да бъде правилно напътствано – с любов и познание за етапите на неговото развитие. Такова отношение винаги води до неочаквано добри резултати. Д-р Монтесори споделя с родителите и учителите своите вдъхновяващи идеи за това:

• как възрастните могат да установят по-силни връзки с децата;
• как да помогнат на детето да реализира своя потенциал и да премахнат пречките в развитието му;
• какво да предложат на децата, като избягват ненужни конфликти;
• защо трябва да се научим да уважаваме и да се доверяваме на нашите деца.

Представени са и онези прости правила, които ще ви помогнат да намерите „най-добрия път“ за развитието на децата. Дадените съвети са ясни и конкретни, но същевременно дават и повод за размисъл. Обяснени са и особеностите на реакциите на малките деца, което ни помага да видим света от тяхната гледна точка. Показаните примери поясняват идеите на Монтесори и ви позволяват да проследите как децата постепенно се изграждат и превръщат в одухотворени възрастни.

Учители по любов

montessori 2
Детето е изключително чувствително към всичко, което усеща като сигнал от възрастния и иска да му се подчини във всяко едно отношение. Всъщност, ние нямаме никаква представа за степента, нито пък за перфекционизма, с които детето е готово винаги да ни се покорява, но това е една от неговите основни черти. Така например, едно дете сложило чехъла си на леглото, а майка му казала: „Не прави така, чехлите са мръсни“ и изтупала покривката на леглото с ръка. След това, всеки път, когато детето виждало чехъл, възкликвало: „Той е мръсен!“ и отивало до леглото, за да го изтупа.
Какво повече можем да искаме? Детето е чувствително и се впечатлява до такава степен, че възрастният трябва да внимава за всичко, което казва или прави, тъй като всичко буквално се запечатва в ума на детето. То е изтъкано от послушание, понеже това да бъде покорно е част от живота му, а то обича и почита възрастния, от чиято уста идва цялата мъдрост, необходима, за да го води в живота. Очевидно би трябвало да се замислим за това как една проява на непослушание може да се окаже жизненоважен акт или огромна защита и да вземем предвид факта, че детето винаги е готово да ни обича и да ни се подчинява.
Децата обичат възрастните; това е начинът, по който трябва да ги възприемаме. Въпреки това винаги говорим колко много родителите и учителите обичат децата. Хората дори коментират как децата трябва да бъдат научени да обичат своите майки, бащи, учители – впрочем всичко и всички. И кои са тези инструктори, които ще научат детето да обича? Тези, които определят всичко, което детето прави, като лошо поведение, и които се справят с него чрез наказания? Никой възрастен не може да стане учител по любов без собствени усилия, без да отвори очите на съзнанието си, за да види един свят, който е по-голям от неговия собствен.
Да, децата дълбоко обичат възрастните. Когато детето си ляга, то би трябвало да е с някого, когото обича. Същият човек обаче си мисли: „Тази глупост трябва да спре. Ще го разглезим, ако останем с него, преди да заспи“ или: „Ако малкото дете иска да седне на масата с нас и плаче, когато не му разрешаваме, то трябва да се преструваме, че няма да се храним!“. А детето иска просто да присъства, когато близките му се хранят, въпреки че може да е все още пеленаче, чиято диета е сравнително ограничена. То спира да плаче, когато го сложат на масата. А ако то продължи да плаче на масата, то е, защото никой не му обръща никакво внимание. То иска да бъде част от групата.
Кой друг би плакал, воден от силното желание да бъде с нас, докато ядем? И с каква тъга само ще кажем един ден: „Сега никой не плаче, за да остана близо до него, докато заспива. Всеки мисли за себе си и заспива, спомняйки си какво се е случило през деня, но никой не мисли за мен.“ Единствено детето си мисли за нас и всяка вечер казва: „Не ме оставяй; остани с мен!“, а възрастният отговаря: „Не мога! Имам толкова много работа, а и що за глупост е това?“ и смята, че детето трябва да бъде коригирано, иначе ще зароби всекиго с любовта си!
Понякога дететo става сутрин и отива да буди родителите си, които предпочитат да си поспят и недоволстват заради това. Детето обаче, което става от леглото си, е невинно създание и прави онова, което всеки би трябвало да направи. Когато слънцето изгрява, би трябвало хората да се събуждат, но родителите все още спят. Детето отива при тях, сякаш иска да каже: „Трябва да се научите да живеете добре; хайде, утрото ни събужда.“ Детето обаче не е учител; то отива при родителите си само защото ги обича. След като се събуди, то импулсивно се отправя към онези, които обича, прекосявайки стаи, които са все още тъмни и затворени за светлината. То отива, вероятно спъвайки се, но без да се страхува от сенките и полуотворените врати, приближава се до родителите си и ги докосва леко. Най-често те казват: „Недей да ме будиш сутрин“, а детето отговаря: „Аз не те събудих! Аз само те целунах.“ А родителите измислят начини да го убедят в противното. Но колко често се случва в живота, някой просто да се събуди, да иска да дойде при нас, въпреки всички трудности, не за да ни събуди, а просто да ни види и да ни целуне?
Казваме, че това лошо поведение трябва да се коригира; тези прояви на любов не означават нищо за нас.
Детето, което обича, се събужда не само за да посрещне сутринта, но също и заради баща си и майка си, които спят твърде много и често проспиват живота си. Всички имаме тази склонност, но с появата на детето идва едно ново същество, което ни събужда и ни държи будни със средства, които не са ни присъщи, същество, което действа по начин, различен от нашия и което се появява всяка сутрин, за да ни каже: „Виж, има и друг живот; можеш да живееш по-добре от сега.“
Винаги можем да живеем по-добре, понеже човек е склонен към леност. Детето е онова, което може да му помогне да се събуди. Ако възрастният не направи опит, той е загубен; лека-полека загрубява и най-накрая става безчувствен.