Каква е съдбата на терминално болните у нас

February 4th, 20187:31 pm @

0


Каква е съдбата на терминално болните у нас

Терминално болен – Личност, за която има медицинска прогноза, че живота се очаква да е с продължителност до 6 месеца.

Ще ви разкажа една история. Известно време след като мама почина върша доброволческа работа. Свързана е с терминално болни пациенти. У нас ако си терминално, тоест неизлечимо болен, нямаш много опции как да преживееш последните си мигове. Достойно и човешки.

По здравна каса има клинична пътека за палеативни грижи за терминално болни пациенти, но почти няма болница, която да я има в услугите си (болница и услуги, тука просто ми идва да вия, но си е баш така). Та, болниците не я предлагат, защото по неофициални твърдения парите по нея са много малко. Тоест излиза, че е по изгодно е да се слагат байпаси (не, че в тях има нещо лошо, напротив). Но, хората умират, никой не е вечен. И има нужда от грижи, ако случайно вземе да се разболееш, а не умреш внезапно на полето.

И така. Ако един човек е терминално болен пациент той има две опции: да постъпи в хоспис (частен и платен) или да умре вкъщи. В отделение не може, там такива грижи според нашата система не предлагат. Ще ми умираш? Не може, разкарай се.

Та, помагам в хоспис, където пациенти са умиращи хора. Не го казвам, да се хваля или нещо си от сорта, ехее виждате ли, аз какво правя. Наротив, много е трудно и тежко и ми е тежко и от време на време спирам, защото го преживявам много трудно. Но живота не е лесен. Казвам го сега, защото имам причина.

Да приемат пациент в хоспис е скъпо удоволствие, мили хора. Може да стигне до 80-100 лева на ден. Хората не са само възрастни, има всякакви възрасти. Повечето от тежките случаи НЕ МОГАТ да умрат вкъщи, в зависимост от болестта им те страдат ужасно, като това не е по силите на близките им да се справят с такова нещо. Не съм наясно дали има социални грижи, но като знам нивото – силно се съмнявам да са от помощ (дано бъркам). С такава болка и мъка, това е ад. Затова такива хора трябва да са в болнични заведения, за да се облекчават болките им и състоянието им, за да както се казва – да починат в мир.

България, мили хора е на последно място в ЕС по доброволчески труд. Това означава на последно място по съпричастност и разбиране към проблемите на другите.

Повечето хора, които срещам там там не са безсловесни или потънали в кома муммии. Чета им, говорим си и т.н.
Но те почти до един са изоставени. Това не е старчески дом, говорим за хора с хоризонт на живот нй-много месец.
Никой, нищо. Единствено близките им искат да знаят като умрат.

Тази история е публикувана от мой познат в неговия Facebook профил. Майка му почина от рак. Това, което знам, че се е грижил сам за нея, като е съвместявал това с работата си в една от водещите медии у нас.