Любомир Левчев

April 27th, 201810:09 am @

0


Любомир Левчев

„И свободата съм я чувствал най-добре след болка от раздяла.”

Любомир Левчев  е роден на 27 април 1935 г.  в Троян. Той е автор на 75 книги, преведени в над 36 страни. Бил е председател на Съюза на българските писатели от 1979 до 1988 г. През 2005 г. е удостоен с орден „Стара планина – първа степен“ за „изключително големи заслуги към България, за развитие и популяризиране на българското изкуство и култура“. Носител на наградите: „Никола Вапцаров“ (1977), „Пеньо Пенев“ (1984), „Димчо Дебелянов“ (1990), „Хр. Г. Данов“ (2008), „Иван Вазов“ (2013).

Член е на Европейската академия за наука, изкуство и литература – Париж, и член-основател на Европейската академия за поезия – Люксембург. Носител е на Златен медал за поезия на Френската академия със звание Рицар на поезията (1985), Голямата награда на института „Ал. Пушкин“ и Сорбоната (1989), Световната награда за мистична поезия „Фернандо Риело“ (1993), „Златен венец“ на Стружките вечери на поезията (2010) и други.

Кажи къде е радостта, поете?
Кажи къде са точките опорни?

Не ти оспорват вече стиховете,
макар че те не са по-малко спорни.

Не ти оспорват правото да страдаш.
Съгласни са дори да бъдеш нов…

… И в несъпротивлението падаш
като в една целувка без любов.

Първата му стихосбирка „Звездите са мои“ е издадена през 1957 г. Сред най-известните му поетични книги са „Обсерватория“ (1967), „Дневник за изгаряне“ (1973), „Заклинания“ (1981), „Лък“ (1983), „Самосъд’83“, „Метроном“ (1986), „Небесен срив“ (1996) и др. Автор е на поредицата „Романи от спомени“ – „Убий Българина!“, „Ти си следващият“ и „Панихида за мъртвото време“, издания на „Ентусиаст“, както и на сценариите за филмите „Мълчаливите пътеки“, „Гибелта на Александър Велики“, „Сладко и горчиво“.

Една песен в изпълнение на Стефан Данаилов, която чух преди да стана на 20 и разбирам когато съм на 40
Без болка.
Без магии.
Без сълзи.
Раздялата не носи свобода.
И мисля си, че не умирам.

Каприз № 5

Колко са страшни,
колко са страшни
думите,
които ние
казваме по навик:
– Обичам те!
– Аз още повече!
– Кълна ти се!
– Ах, честна дума!…
Това са нашите смъртни присъди,
подписани от нас самите,
неподлежащи на обжалване…

Смърт!
Смърт!
Смърт!
Смърт чрез разнежване!
Смърт чрез целуване!
Не!
По-добре лежи като безветрие.
Мълчи
като идол студен.
Красива.
Служебно щастлива.
Уморена от мен.

Сантиментален сняг

Да бъда с теб
веднъж,
когато
започва се снегът.

Прозорецът да е съблечен.
И ти да се надигнеш от леглото
и да извикаш:
– Гледай!
Вън вали!…

Ще видя улицата бяла
с две линии от минала кола.
Отрязаните твои плитки.
И изтърваните балони
на уличните светила.
И черните снежинки,
нарисувани
с молив.
И тяхната царица.
И теб ще видя изведнъж –
сантиментално малка,
малка…
Почти дете.
Съвсем дете.
Каквато никога не съм те виждал…

Разбира се, че затова е
направен всеки първи сняг.
И будкавата ни способност
да си представяме…
А след това да се целунеме
с такава продължителна целувка,
че вдигнем ли очи отново,
снегът да бъде вече цяла педя.