Сергей Есенин

October 3rd, 20185:55 pm @

0


Сергей Есенин

Сергей Александрович Есенин (Сергей Александрович Есенин 3.10.1895 –  28.12.1925 ) е руски поет. Ранната смърт, неодобрението на част от литературния елит, популярността сред широката публика и ексцентричното поведение го превръщат в легендарна фигура в руската литература.

Есенин и Айседора Дънкан (американска танцьорка от ирландски произход, считана за основателка на модерния танц)

Три кратки години продължил безумният любовен роман между Айседора Дънкан и Сергей Есенин. Съюз, поразил съвременниците и оставил много въпроси за следващите поколения. В лицето на  талантливата балерина поетът открил  гениалност, равна на неговата.

Четеше ми своите стихове, не разбирах думите, но чувствах музиката в тях и знаех, че са написани от гений“, разказва тя.

„Черният човек“

Приятел,
аз много и много съм болен.
Сам не знам откъде тази болка дойде.
Ветрове ли свистят
над полето пусто и голо
или – вàлог в септември –
в мозъка спиртът лудей.

Главата ми маха с уши,
както птица с крилата.
Да стърчи еднокрака,
няма повече мощ.
Черен човек,
черен, черен,
черен човек
сяда до мен на кревата,
черен човек
ми пречи да спя цяла нощ.

Черният
пръста си плъзга по мазна хартия
и, гъгнещ над мене
като над тяло монах,
ми чете живота
на някакъв негодник и гуляйджия
и в душата навява мъка и страх.
Черен човек си,
черен, черен!

„Чуй това, чуй –
ми мели с уста, –
тук има великолепни
мисли и планове.
Този човечец
е живял в страна
на ужасяващи
бандити и шарлатани.

През декември снегът там
е дяволски чист
и веявици весели
вихри разнасят.
Този човек бил авантюрист,
но от голяма,
от висша класа.

Той бил изтънчен,
при това поет,
е, с неголяма,
но сграбчваща сила,
и женица някаква
над четирийсетте
зовял уличница
и своя мила.“

„Щастието – казвал –
е ловкост на ум и ръце.
Всички свити души
със нещастия са известни.
Остави,
че е мъка всеки концерт
от лъжливи
и келяви жестове.

В бури, в грохот,
в живота нерад,
при загуби тежки
и тъжни предчувствия
да бъдеш усмихнат и простоват –
е най-високото на света изкуство.“

„Черен човеко!
Как си нахален!
Не си на служба –
в мен да пролазваш.
Какво ме засяга
поетът скандален?
Моля, на други
чети и разказвай.“

Черният човек
в мен е забил гледец.
И в очите засяда
синкава гадост:
сякаш иска да каже,
че мошеник съм и крадец,
най-безсрамно и нагло
човек ограбил.

Приятелю,
много и много съм болен.
Сам не знам откъде тази болка дойде.
Ветрове ли свистят
над полето пусто и голо
или – вàлог в септември –
в мозъка спиртът лудей.

Нощ скована.
На ъгъла спи тишината.
Зад прозорчето сам съм,
не чакам ни чужд, нито свой.
Като пухкава вар
е изсипана вън равнината,
дървеса като конници
сбрали се в нашия двор.

В мрака птица проплаква,
зловеща, самотна.
Сеят дървени конници
див от копитата звук.
Ето пак онзи черният
сяда при мен на креслото,
приповдигнал цилиндър
и свойски разтворил сюртук.

„Чуй де, слушай! –
хрипти право в мойто лице;
и скъсява,
скъсява дистанцията. –
Не съм виждал да страда
друг някой подлец
тъй ненужно и тъпо без сън –
гаранция.

Ах, да кажем, греша!
Днеска има луна.
И какво още трябва
на спящия свят – не разбирам?
Може би, с тлъстите бутове,
тайно ще дойде „оназ“
и ще й зачетеш
свойта мижава, лигава лирика?

Ех, обичам поетите!
Смешен народ.
В тях аз вечно намирам
историйка, все за сърцето –
на пъпчива студентка
плувнал в коса идиот
преоткрива света,
с премаляваща мъка в нозете.

Не знам аз, не помня,
в едно селце –
може в Калуга,
а може в Рязан да е –
в прост селски дом
син живял; със челце
под жълти коси
и с очи лъчезарни…

И ето, пораснал,
при това поет,
е, с неголяма,
но сграбчваща сила,

и женица някаква
над четирийсетте
зовял уличница
и своя мила.“

„Черен човеко!
Ти, прескверен гост.
Тази слава отдавна
за теб е позната.“
Аз беснея и в мутрата,
в гадния нос
разярено бастуна си мятам…

…Няма месец.
Сивее в прозорчето ден.
Ах ти, нощ!
Ти какво, нощ, ми струпа?
Със цилиндър стоя.
Няма никой край мен.
Аз съм сам…
С огледалото счупено…