Николай Хайтов

June 30th, 20199:50 am @

0


Николай Хайтов

Николай Хайтов е роден на 15 септември 1919 в родопското село Яврово, Област Пловдив в много бедно семейство. Родителите му са обикновени селяни. Хайтов завършва прогимназия в родното си село, но вместо да постъпи в гимназия в Пловдив, започва сам да си изкарва хляба в големия град.

Той е български белетрист, драматург, публицист, известен със сборника си “Диви разкази”.

Първият му очерк е публикуван през 1954 в списание “Септември”. Следва предложение за сътрудничество в списанието, където печата свой разказ (“Случай без прецедент”) и нов очерк.

През 1967 излизат знаменитите му “Диви разкази”. Те имат над 10 издания в България, като са преведени на 28 чужди езици, включително китайски.

Умира на 82 години на 30 юни 2002 г. от левкемия и е погребан в Централните гробища в София.

 

Мъдростта на народа в цитати от “Диви разкази”

 
– “Тя беше момиче, ала и жена си бе. В женското още от дете жената си я има. Дали е под миглите, или под ноктите, ала си я има, докато с мъжете не е същото. Един мъж, дето си няма брада за да прежули една женска буза – не е никакъв мъж!”

– “Крила имат само тия, на които сърцето им иска да лети.”

– “Прасето си е прасе: то не мисли какво да посее, а какво да изяде.”

– “Всеки петък – такъв беше адетът в село – нашите колибари се събираха на джумая. Попее ходжата, помолят се на аллах, сетне – съберат се под старата върба на лаф. Вареше се кафе, продаваха се шекерчета, леблебии, ставаше нещо си като пазар. От време на време се колеше и добитък, та колибарите се пооблажаваха с печенко и пърженко. Немаше тогава кино-мино, мереха се кефовете на кафе: едно кафе – кеф! Две кафета – курназлък! Три кафета – агалък!”

– “Ако светът е започнал да си събува папуците – няма кой да ги отбие, нито да го спре! Събува ли си – кай, – потурите, той ще си събуе и папуците!”

– “Орлиците, Хасанченко, се ловят с живо месо, не с мърша!

– “Викаш ти защо не взимам от твоите цигари… Пò си ми е сладко цигарото – да си го свия сам… Да го лизна, душица да му сложа… Защото всяка работа е тъй: душица ако ѝ не туриш – не слади!”

– “… едно е да ти се иска, друго е – да можеш, а пък трето и четвърто – да го направиш.”

– “- Има ли, даскале, съдба в живота на човека или няма?
– Колко пъти ще ти повтарям: и-ма! Само че тая съдба не е вън от човека, а вътре си в него. Ето го твоя Али: ако не беше се халосал за песен – нямаше никой нито да го знае, нито да го трепе… Силен, страшен – ала песента му, кай, надви.”