Райко Жинзифов

Унесени в ежедневието ни, постоянно бързащи нанякъде, рядко се сещаме за хората, които са направили нещо за нашия народ. Та под влиянието на тези мисли, днес реших да пиша за Райко (Ксенофонт) Иванов Жинзифов- патриот,поет,преводач,книжовен и просветен деец от епохата на Българското възраждане. Той е роден на 15 февруари 1839 г. във Велес. Първоначално Райко Жинзифов учи във родния си град. Известно време е помощник на Димитър Миладинов в българското училище в Прилеп. Повлиян от него Жинзифов се включва в борбата за въвеждането на български език в училищата и църквата. С препоръки от Димитър Миладинов продължава образованието си в Одеса. Тук той се запознава с Раковски.Под въздействието на Раковски  Жинзифов приема българското си име Райко, с което го е назовавал учителят му Д. Миладинов.През 1860 г. е студент в Историко-филологическия факултет на Московския университет и завършва класическа филология с научната степен кандидат на науките. В Москва и започва да издава списание "Братски труд" заедно с Любен Каравелов, Нешо Бончев,Константин Миладинов, Константин станишев,Васил Попович и др. През 1863г. издава книгата си „Новобългарска сбирка“, в която са включени оригинални и преводни стихотворения.Преподавател е в Императорския лицей в Москва през 1873 година. Сътрудничи на различни български и руски периодични издания като  вестниците "Дунавска зора“, "Македония“, "Свобода“, "Българска пчела“, "Век“, "Време“,  списанията "Читалище“, "Периодическо списание", "Български книжици“ и др, където публикува статии,стихове, народни песни и разкази.Пише стихотворенията "Гусляр в собор", "Гулаб", "Великден", "Сон", "Вдовица", "Кървава кошуля", "Алегория", "Здравица" и др. , в които изобразява робската действителност на народа, но и възрожденския му устрем към национално обединение и  прогрес.Райко Жинзифов умира на 15 февруари 1877 в Москва.

Жалба

Как тежко, другари, как тежко
во тая далечна чужбина,
кога младо, зелено, крехко
овенуват в ранна година.

Как цвете ся сушит в градина,
где бистра вода не извират,-
так младо во тая чуждина
без време ся сушит, умират.

Как жежки, другари, как жежки
от очи си слъзи проливат,
душа му дробат мисли тежки
и клето сърдце ся убиват.

То твърдо, то тежко, как камен
ла сърце, на душа му стават,
то горит как дърво во пламен,
роса ни ветер прохлада не дават.

Какви сет тие години тежки,
какви сет дни чърни, дни клети,
какви сет у, него погрешки,
че съдни сет мъки проклети!

Защо, другари, совест го биет,
безсоница душа му кършит,
все мислит, все думат, не спиет,
а ден и нощ работа вършит?

За то, че все чуждо пред него,
хлеб и сол, и дреха, и риза,
и скорни, все, що ет на него,
негово, чуждо излиза.

стихотворение:

http://bg.wikisource.org/wiki/%D0%96%D0%B0%D0%BB%D0%B1%D0%B0