Атанас Далчев

Човек е най-самотен в успеха си. Тогава всичките му приятели го напускат.

Едни от завист, други от страх да не помисли, че му се докарват

Атанас Далчев

Роден е на 12.06.1904 г в Солун - 17.01.1978 г. Поет и преводач, оставил дълбока диря в българската култура. Удостоен е с Хердеровата награда на Виенския университет през 1972 г. Въпреки че е пренебрегван в годините на социализма, Далчев има голямо влияние в българската поезия. Превежда класически книги като "Бунтът на масите" на Хосе Ортега-и-Гасет, „Братовчедката Бет“ на Балзак, „Басни“ от Лафонтен, „Червено и Черно“ на Стендал, разкази на Чехов, съвременни испански поети, лирика на Хьолдерлин и др. „Далчев изрази драмата на човешката самота, открита от символистите, с една нова предметно-веществена образност, съхранявайки психологическите състояния и моралните интенции от началото на века — от Яворов до Лилиев. А „балконът“ — друг от любимите му предметни символи — не е нищо друго освен излязлата навън — в стремеж да познае света извън себе си — душа, надвесена над пустотата на света”, пише литературният критик Светлозар Игов.

Любим цитат от него, който си припомням всяка есен е:

"Човек смята, че листата на дърветата са пожълтели от есента и едва после, когато поразмисли, разбира, че страстите и огънят на лятото са направили това..."

Би казал, че във тази стая

        не е живял отдавна никой,

че е заключена стояла

        с години нейната врата.

Тук има миризма на вехто

        и прах по всичките неща,

тук бавно времето превръща

        във прах безжизнен сякаш всичко.

 

В ъглите расне неусетно

        вечерната дрезгавина

и вехне есенното слънце

        върху килимите на пода,

а светят жълти зимни дюли,

        наредени върху комода

като голяма броеница

        от кехлибарени зърна.

 

Какви лица ли отразило

        ревниво пази огледалото?

То сякаш е един прозорец,

        отворен в друг предишен свят.

Часовникът е вече млъкнал

        и в неговия чер ковчег

лежат умрели часовете

        и неподвижно спи махалото.

 

Портрети на жени, които

        са си отишли от света,

висят, от слънце пожълтели,

        окачени върху стената,

заспала тежко върху пода,

        сънува в здрача тишината

и цялата печална стая

        залязва бавно с вечерта.