Човек е най-самотен в успеха си. Тогава всичките му приятели го напускат.


Едни от завист, други от страх да не помисли, че му се докарват


Атанас Далчев

Роден е на 12.06.1904 г в Солун - 17.01.1978 г. Поет и преводач, оставил дълбока диря в българската култура. Удостоен е с Хердеровата награда на Виенския университет през 1972 г. Въпреки че е пренебрегван в годините на социализма, Далчев има голямо влияние в българската поезия. Превежда класически книги като "Бунтът на масите" на Хосе Ортега-и-Гасет, „Братовчедката Бет“ на Балзак, „Басни“ от Лафонтен, „Червено и Черно“ на Стендал, разкази на Чехов, съвременни испански поети, лирика на Хьолдерлин и др. „Далчев изрази драмата на човешката самота, открита от символистите, с една нова предметно-веществена образност, съхранявайки психологическите състояния и моралните интенции от началото на века — от Яворов до Лилиев. А „балконът“ — друг от любимите му предметни символи — не е нищо друго освен излязлата навън — в стремеж да познае света извън себе си — душа, надвесена над пустотата на света”, пише литературният критик Светлозар Игов.

Любим цитат от него, който си припомням всяка есен е:

"Човек смята, че листата на дърветата са пожълтели от есента и едва после, когато поразмисли, разбира, че страстите и огънят на лятото са направили това..."

Би казал, че във тази стая

        не е живял отдавна никой,


че е заключена стояла


        с години нейната врата.


Тук има миризма на вехто


        и прах по всичките неща,


тук бавно времето превръща


        във прах безжизнен сякаш всичко.


 

В ъглите расне неусетно


        вечерната дрезгавина


и вехне есенното слънце


        върху килимите на пода,


а светят жълти зимни дюли,


        наредени върху комода


като голяма броеница


        от кехлибарени зърна.


 

Какви лица ли отразило


        ревниво пази огледалото?


То сякаш е един прозорец,


        отворен в друг предишен свят.


Часовникът е вече млъкнал


        и в неговия чер ковчег


лежат умрели часовете


        и неподвижно спи махалото.


 

Портрети на жени, които


        са си отишли от света,


висят, от слънце пожълтели,


        окачени върху стената,


заспала тежко върху пода,


        сънува в здрача тишината


и цялата печална стая


        залязва бавно с вечерта.


 


1925 г.