ПАНЧАТАНТРА

От всички книги по света взел Вишнушарман най-полезното и в Петокнижие създал наука, радост за сърцата.

ПАНЧАТАНТРА

ДРЕВНОИНДИЙСКОТО ПЕТОКНИЖИЕ

Панчатантра  (पञ्चतन्त्र - „Пет принципа“) е санскритски сборник от поучителни истории. Най-вероятно историите в нея са донякъде преразкази от будистски текстове. Предполага се, че творбата е написана от Вишнушарман около 200 г. пр.н.е. Първоначално е замислена като ръководство за висшестоящи, учейки ги как да водят политика чрез аполози и басни с животни. Разказите са написани най-вече под стихотворна форма. Книгата се състои от пет подкниги (от където идва и наименованието ѝ: panch — пет, тантра — книга, ето защо се нарича още „Древноиндийското петокнижие“)

• Разединение на приятели


• Печелене на приятели


• За гарваните и кукумявките


• Загуба на придобитото


• Безразсъдни постъпки

Предлагаме ви да прочетете Осми разказ от "За гарваните и кукумявките" заради един стих, който ми хареса

"Зъл птицелов, неумолим като съдбата, веднъж по тъмно бродел из гората. Отдавна той не знаел ни приятели, ни близки, бил ги отблъснал всички със постъпки низки.

Но несъмнено:

Тоз, който само страх внушава, а не признава чужд и свой и пред смъртта не се смущава — по-страшен от змия е той…

Изчезвал пътя му далеко:

в ръката — с пръчка и капан, в гората се промъквал леко, от низки мисли овладян.

А щом навлязъл по-дълбоко, тъй притъмняло изведнъж, че сякаш свода сив жестоко се сринал от пороен дъжд.

Но не познавал той сълзата и въпреки — изтръпнал цял. Под някакво дърво на завет смутен и плах за малко спрял.

Когато в миг се прояснили звездите, промълвил със стон:

„Сред този ад, о боже мили, дай и на пътника подслон!“

Наблизо върху клона сгушен сив гълъб преживявал сам. И във молитвата заслушан, започнал да нарежда там:

„Дъжд се сипе. Вест от нея нямам. Пуст е моя дом. Как ли вече да живея сред самотното гнездо?

Няма радост в тишината. Няма дом без любовта! Дом, оставен от жената, е като гора в нощта.

Този, който от любима е обичан с пламък жив и съвместна радост има — е наистина щастлив.“

И гълъбицата в капана дочула с радост песента. На неговата скръб в замяна отвърнала спокойно тя:

„Само тази, дето радва

своя мъж — тя е жена. Щом мъжът й е доволен,

има любовта цена.

И като лиана млада

да потъне в огнен зной, в пепел да се преобърне,

щом не е доволен той.“

И отново тя казала:

„Любими мой, съвет полезен от мен послушай. И бъди към просещия прелюбезен, от всичко го предпазвай ти,

Виж този птицелов, измъчен от студ и глад, стои нелеп. Към него покажи се сръчен, да види почести от теб!

Нали казват:

Щом госта е дошел без време, а домакина го е страх — заслугите му той ще вземе, а ще остави своя грях.

И не таи към него злоба, че мен е грабнал в черен час. На туй, което свърших аз, това е черната прокоба.

Защото:

Нищета, недъг, окови,

скръб, страдания, беди — всичко туй е от дървото на делата ни преди.

Забрави ненавистта си,

че в капан ме е пленил. посрещни със почит госта

и бъди към него мил!“

И гълъбът след тези думи разумни, в гъстия клонак,

напуснал своя дом безшумно, на птицелова казал драг:

„Привет на тебе, скъпи мой! Жена ми чу ли що изрече? Да влезе в твоя дух покой:

домът ми твой дом става вече.“

Дочул разумните слова,

така отвърна птицелова:

„Треперя целия от студ.

Стопли ме в тая нощ сурова!“

Тогава гълъбът в гората помъкнал съчки и листа и огън, чак до небесата, разкъсал мълчалив нощта.

„Седни, приятелю, дървото изгаря с нашата вина:

стопли се, нищо, че в гнездото аз нямам никаква храна.

Знам, някой с труд, със мисъл ловка

прехранва хиляди на ден,

лишен от дарба — мойта човка

едва изхранва само мен.

Каква е ползата от дом, когато много мъки носи? Когато е разбит — и щом не може да нахрани госта!

И затова сега пред тебе ще падна тъй на колене,.

че да не можеш ти безхлебен да чуеш тази дума — «не».“

Така, намерил мисъл нова

в настъпилия светъл час,

той казал горд на птицелова:

„Ще те нахраня скоро аз!“

Обзет от радостни представи, пропит от святост мълчешком, край огъня той кръг направил и влязъл в него като в дом.

А птицелова с изненада край огъня застанал ням, огрян от пламналата клада, той занареждал тъжно сам:

„Който тъжен грях направи,

сам на себе си е враг. Неизбежно ще изпита

неговия плод двояк.

И така аз, безсърдечен,

пълен с глупави дела, в ада страшен ще потъна.

Всичко е отплата зла.

Този гълъб, свят и мъдър,

пример даде ми велик и с месото си поиска

да спаси подлеца в миг.

Затова от днес нататък,

сам от радостта лишен,

тялото ми ще изсъхне

като влага в летен ден.

В студ и жар и в дъжд и вятър,

слаб и цял потънал в прах, ще прекарам в мир и святост,

надалеч от всеки грях.“

И ето, счупил той капана, разкъсал клетката със звън и гълъбицата засмяна криле разперила навън.

Но в миг стъписала се тука:

пред нея гълъба горял. Под мъката на своя дял тя тъжно почнала да гука:

„Какво да правя, мили мой, мой повелител, съвест свята? Пуст е живота на жената, лишена от съпруга свой.“

И със сълза подир сълзица, без капка жалост във ума, измъчената гълъбица се спряла в огъня сама.

Тогава с радост необятна видяла своя мил съпруг. възседнал колесница златна, понесен надалеч оттук.

С безсмъртие дарен и сила, той смогнал да й прошепти:

„Очарователно е, мила, че подир мене идеш ти,

че тридесет и пет милиона лета — в брой твоите коси — една жена мъжа си гони, от самота да го спаси.“

Така, изпълнен с радост, той я взел на небесната колесница, затворил я в обятията си и щастливо заживял с нея. А ловецът, чувствувайки голямо отвращение към света и стремейки се към смъртта, се углъбил в гъстата гора.

И горския пожар съзрял, той бавно влязъл там, където сред греховете изгорял, и се понесъл към небето.

Ето защо аз казвам: „Мълва за гълъб съществува…“ Като чул това, Аримардана попитал Диптакша: „Какво мислиш ти за това“? Той отговорил:

„Бъди щастлив, мой благодетел!

Вземи каквото щеш от мен. Страх у жена си все внушавах,

сега е с поглед примирен!“

А крадецът отговорил:

„Не знам какво да взема аз,

но ако някога съм длъжен, ще дойда тук, когато миг

жена ти няма да те лъже.“