Сезони по Петя Дубарова

и аз ще бъда жива, вечно жива, защото мойто слънце няма да залязва

Сезони по Петя Дубарова

Пролет

Повярвали в лудия смях на петлите,
в звъна на камбана с нестройно сърце,
взривяваме зимната броня на дните
с момичешки устни, с момчешки ръце.

Мокрее стопеният сняг по косите.
Красиви сме в джинсите от кадифе.
И чувствам как огън на кръгове скрит е
в очите ни с тежкия цвят на кафе.

Мостове, задрямали сфинксове, дюни...
Със наш седемнайсетгодишен размах
възсядаме, будим... Но кой ли целуна
косите ми светли от слънце и прах?

Дали ме докосват по светлото чело
смутените устни на дръзко момче?
А може би просто задъхана радост
в косите ми блика, в кръвта ми тече...

В дланите ми каца слънцето червено –
добро и светло, като гълъб ален,
то сгушва се усмихнато във мене
и пулсът ми запява в миг запален.



Да съм слънчево момиче

Аз искам слънце цял живот да имам
и дланите ми винаги да парят;
да нося дъх на слънце негасимо
и буйно да горя, да не догарям.

И хората да гледат мен засмени,
да казват "Тя е слънчево момиче,
във вените й слънчево червени
дъхът на слънцето с кръвта й тича."

Аз искам, щом издъхна уморена,
то – слънцето – със мен да не изстине,
а светло като мойта кръв червена
да блесне над земи и над градини.

Да литне между хората щастливи,
за себе си и мен да им разказва
и аз ще бъда жива, вечно жива,
защото мойто слънце няма да залязва.



Есенна вечер

Сред настръхнали дървета
с крачка бавна и предвзета
се разхожда сънен вятър
със корона от листа,
а изкаляните стъпки,
потъмнели като кръпки,
се разбягват из асфалта
и облизват есента.

А прозорците сънливи
светлините си игриви
от гърдите си издухват,
като рибешки очи
се вторачват в тъмнината
и излъчват към земята
от пердетата неспрени
електрически лъчи.

И макар че тази есен
охлади добрата песен
на дървета и прозорци,
на вериги от листа,
тя придаде на града ни
красота като в съня ми,
но живота му от лято
осоли като сълза.



Да бъда зимата

Снегът е бял като възглавница,
и чист, и светъл е като невинност,
луната като жълта раница,
звездите – чаша бяло вино.

Аз искам с виното им ледено
за първи път да се опаря,
луната още недогледала
на своя гръб да натоваря.

Аз искам огъня на устните
в снега нестоплян да удавя,
кристалите от твърдост вкусните,
под зъбите си да поставя.

Аз искам да изтръпна цялата –
на зимата да заприличам.
Да бъда зимата. Ала сърцето ми
да си остане на момиче.