Усмивката, Дора Габе
Една усмивка и цъфнаха бадемите веднага,
засмукаха пчелите розов цвят.
Една усмивка само -
и вече друг е тоя свят.
Една усмивка -
и до болка синьо е небето,
гушат се една във друга планините
и въздухът е опиянен.
Една усмивка -
и не ми трябва нищо друго;
една усмивка стигна,
за да е цялата вселена в мен.

Два свята
Прегърнаха се двамата,
преляха свойта кръв
един във друг чрез погледи,
чрез стиснатите длани,
щастливи, земни, видими...

А ти си в моя сън
и никога не си бил вън от него,
и никога не си поглеждал
отблизо в моите очи,
не си докосвал своята ръка до моята,
а се пренесе
направо в моя сън.

Години минаха, ти все си с мен
и никой никога не би можал
да те изтръгне,
и никога не би разбрал
как всичко е възможно в сънищата
и колко си добър, и колко ме обичаш,
щастлив, неземен и невидим...

Разстояния
"Обичам те" - и рекъл той
(преди да бе обичал още).
"Щастлива съм" - отвърнала
(преди да бе щастлива още).
Избързалите думи отлетели,
пробили хоризонтите
и се превърнали в далечини,
в пространства, в необятност...
Напразно дирели и двамата
една опорна точка,
една възможност,
една илюзия,
за да се заловят -
ръцете им увисвали.

Веднъж, за да се приближи,
той се опитал да и спомни
първата им среща.
"Да, да" - отвърнала
(без да си спомня нещо).

И пак отново като колело
се завъртели празни думи,
безсилни, немощни да стоплят
тясното легло..