Италианската литература на ХХ век има много върхове. Сред тях на свой собствен връх, оригинален и автентичен, стои Салваторе Куазимодо. Лауреат на Нобелова награда за литература за 1959 г. Дори тези, които не обичат поезия и не четат, са чували и дори повтаряли знаменитото тристишие: "И ненадейно пада вечерта"

Човек е сам върху сърцето на земята,
пронизан от едничък слънчев лъч.
И ненадейно пада вечерта.

Salvatore Quasimodo
Salvatore Quasimodo
(20 август 1901 г - 14 юни 1968 г)


Почти мадригал

На запад се обръща слънчогледът,
денят потъва в сбръчканото му око
и въздухът на лятото се утаява
върху листата и дима фабричен.
С тътнеж и облаци изтича бавно
последната игра на небесата
и дървесата, сменящи цвета си
оттатък, зад завоя на реката,
ни спират пак като преди години.
Това е той, все същият наш ден
и същото червено слънце,
залязващо със своя предан лъч.
Аз нямам спомени, не искам да си спомням -
в смъртта отвежда паметта човешка.
Животът е безкраен. Всеки ден
е наш. Един от тях ще спре
завинаги. Когато дойде време.
Но днеска ний седим на бента,
люлееме крака като деца,
следим с очи водите на реката
и клоните, които пият
зеленина от нейния тъмнеещ цвят.
Човекът, който мълчаливо иде,
не крие нож във своите ръце,
а стрък от цъфнало мушкато.

( Превод от италиански: Драгомир Петров )