Емили Дикинсън

Да бъдеш цвете е дълбока отговорност

Емили Дикинсън (Emily Elizabeth Dickinson) е американска поетеса.  Автор на около 1800 стихотворения, от които приживе са отпечатани не повече от десетина (повечето източници назовават от седем до десет). Даже и това, което публикува, е подложено на сериозна редакторска преработка, за да се приведат стиховете  в съответствие с поетическите норми на времето. Стиховете на Дикинсън нямат аналог в поезиета на своето време. Много от тях съдържат непривична пунктуация и главни букви. Голяма част от стиховете съдържат мотива на смъртта и безсмъртието, от който са проникнати писмата на поетесата към приятелите й.

Преживе я наричат "Белият отшелник" заради белите дрехи и това, че много рядко разговаря с хората. Днес е един от най-големите поети на Америка.



* * *
Ако моженето беше равно на желанието –
критерият би бил неважен.
Върховното в езика е –
безсилието да изкаже.

***

Много безумие е най-върховен смисъл
за поглед, който различава.
Многото смисъл е най-чистото безумие -
където множеството обладава.

Ти си нормален - щом си се оставил
на туй, което те надига-
Опъваш ли се - ти ще си опасен -
и окован с верига.

* * *

Сърцето търси първо удоволствие -
а после да не го боли -
а после малките упойки - със които -
страданията да понамали -

а после да заспи - да спи за дълго -
а после, че ще бъде най-добре -
щом иска неговият Инквизитор -
да има свободата да умре.

* * *

Казват - лекувало времето.
Времето не лекува.
Мъката - като жилите -
със възрастта се подува.

Времето е проверката
за болестта голяма.
То би помогнало само там,
където болест няма.
***

Много безумие е най-върховен смисъл

за поглед, който различава.

Многото смисъл е най-чистото безумие -

където множеството обладава.

 

Ти си нормален - щом си се оставил

на туй, което те надига-

Опъваш ли се - ти ще си опасен -

и окован с верига.

 

* * *

 

Сърцето търси първо удоволствие -

а после да не го боли -

а после малките упойки - със които -

страданията да понамали -

 

а после да заспи - да спи за дълго -

а после, че ще бъде най-добре -

щом иска неговият Инквизитор -

да има свободата да умре.

* * *

Казват - лекувало времето.

Времето не лекува.

Мъката - като жилите -

със възрастта се подува.

 

Времето е проверката

за болестта голяма.

То би помогнало само там,

където болест няма.

* * *
Научихме любовта добре –
буквите – думите – първа глава
от книгата – и откровението –
сякаш пресъхна подир това.
И тогава всеки от нас –
видя във другите очи –
светло незнание на дете –
детско незнание – да личи.
Което единият не бе разбрал –
искаше на другия да обясни.
Уви! Голяма е мъдростта –
и истината – с много страни!

* * *
Аз никоя съм. А ти кой си?
Ти също ли си никой?
Тогава двама сме. Но не издавай –
че те ще ни навикат.

Колко е мрачно да си някой
– и като жаба мокра –
да казваш цял ден свойто име –
пред възхитена локва!

* * *
До края истината казвай, ала не направо –
обходите успяват
Внезапната откритост за немощната ни Възхита
непоносимо засиява
Тъй както нежно обяснената Светкавица
Децата срещат леко
да блясва Истината постепенно, инак
ще ослепее всеки...

* * *
Гладуващият – на храната – прекомерна Стойност
е склонен да припише –
Далеч – и значи – Безнадеждно – и следователно Добро –
въздиша.

Опитването – истина е – облекчава –
но доказва –
Подправките отлитат –
според Рецептата – ухаят именно –
Далечините.

* * *
Затвориха ме в Прозата –
тъй малкото Момиче
държат заключено в Килера –
да е “послушно” те обичат –

Послушна! Нека да надникнат –
Умът ми как се мята –
по-мъдро ще е провинена Птица
в егрек да подслонят –

Достатъчно е да поиска,
тя може своя Плен
като Звезда – със смях – тъй леко
да надделее – като мен...

* * *
От Себе си на заточение да тръгна –
как бих успяла –
не може да проникне в Крепостта ми
Сърцето Цяло.

Щом Аз самата – Себе си нападам –
как мир да сключа
освен ако да покоря Съзнанието
някак сполуча?

И тъй като Монарх сме си взаимно
как туй ще стане
освен чрез Абдикация –
на Аз – от Мене?

* * *
Победата идва късно –
докосва неспособни да пият
от скреж упоени,
замръзващи устни –
Как сладко би било да се вкуси –
капчица Само –
тъй пестелив ли е Бог?
Той твърде висока Трапеза застила –
освен ако не се храним на пръсти –
Трохи подхождат на малки уста –
Черешки – на Червеношийките –
Орловата Златна Ззакуска – Тях – би задушила –
Свойта Клетва дано Бог удържи към Врабците –
от оскъдна любов те разбират – как от глад се умира.

* * *
Има самота на мястото –
има самота на водата
и на смъртта – но при всички тях –
все едно, че си в тълпата –
пред това дълбоко седалище –
тази полярна себичност –
душата, познала себе си –
гранична Безграничност.

* * *
– “Към мен?”
Но аз не те познавам никак –
и твоят Дом къде е?
– Аз съм Исус – последен от Юдея –
сега съм в Рая.
– Карета имаш ли да ме откараш там?
– Достатъчни са моите Ръце,
на мойта Мощ се довери.
– Но аз съм грешница.
– А аз съм Прошката.
– Съвсем съм дребна.
– Най-дребният щом дойде там,
се оценява
за най-голям.
Ела и в моя Дом се настани.

* * *
В цъфтежа е целта. Когато
със своя разум слаб и смътен
цветенце някое съгледаш
и бегло го разгледаш пътем –

ти ролята не подозираш
на тази мъничка подробност
в това сияйно сложно дело –
на пеперудата подобно.

Да израстеш полека, да напъпиш
навреме и да не измръзнеш –
със червея и зноя да се бориш –
от вятъра да се изплъзнеш –

да не измамиш мъдрата природа,
като се трудиш неуморно:
да бъдеш цвете е дълбока
отговорност.

 

Заглавна снимка: Re-creation of Emily Dickinson's 19th-century New England flower garden, on display at the New York Botanical Garden's exhibition Emily Dickinson's Garden: The Poetry of Flowers; Photo by Ivo M. Vermeulen