На 7 април Google ни припомня за поредния гениален ум, за който може би не познаваме, но заслужава поне минута от вниманието ни. Предлагаме ви да се докоснете до поезията на Габриела Мистрал, първата и единствената досега латиноамериканска писателка носител на Нобелова награда.

mistral

Gabriela_MistralГабриела Мистрал, Gabriela Mistral е родена на 7 април 1889 г.в Чили, почива на 10 януари 1957 г. Тя е чилийска писателка, дипломатка и известна в страната си феминистка. Тя е първата латиноамериканска носителка на Нобелова награда за литература от 1945 година.

Въпреки сложната политическа и икономическа ситуация, в която протича нейното детство, постиженията ѝ не остават незабелязани, тъй като заради тях тя е изобразена на банкнотата от 5000 чилийски песо. Mистрал още от детството си започва да развива своя уникален талант, като още от ранна възраст започва да работи в различни предприятия, за да помогне на семейството си.

Всичко това се развива и калява нейния характер, независимо, че бащата ги изоставя, когато тя е все още на тригодишна възраст. Още на 15-годишна възраст Габриела Мистрал публикува първите си поеми, сред които са произведения като „Dreams”, “Intimate Later”, като любопитното е, че те са подписани с различни псевдоними.

Уникалните, многопластови сюжети, които разглеждат човешката личност от различни измерения са ѝ спечелили славата на символ за идеалистичните възгледи в цялата й родна страна. Габриела Мистрал е обичана от всички свои сънародници и е чудесен пример за това как свободния и креативен ум би могъл може да докосне всеки един от нас без да има никакви граници.

Нейните произведения предизвикват и редица коментари в световен мащаб, тъй като през годините тя работи с много хора, които тогава живеят в „демократичните“ общества. Независимо от трудните условия, в които тя израства Мистрал намира начин да бъде оригинална и креативна по свой начин и именно това е причината името ѝ да блести до тези на най-големите гении на латиноамериканската литература.

 

 

 

 

ДА ПИЯ

Колчем за човешките ръце си спомня,
виждам ги вода да ми подават.

В сенчестата долина на Рио Бланко,
дето буйно Аконкагуа извира,
ожъдняла аз дойдох да пия
сред камшичените пясъци на водопада,
който падаше стремителен и чорлав
и се пръскаше надолу бял и леден.
В бликането устни знойни впила,
как водата свята ме гореше!
И от глътката на Аконкагуа
три дни моята уста кървеше.

Сред полето ослепително на Митла
в ден на дълъг поход, слънце и цикади
над прохладен кладенец лице наведох.
И дойде един незнаен индианец
да ме подържи отгоре над водата
и главата ми лежеше като плод
между дланите на двете му ръце.
Пиех аз и туй, което жадно пиех,
сякаш бе лика му, долепен до моя,
и в проблясък някакъв прозрях тогава,
че кръвта на Митла моя кръв и плът е.

Някога във остров Порто Рико –
помня пладнето от синева наляно,
прималнялата снага, вълните луди,
палмите, подобно майки насъбрани, –
някога във остров Порто Рико
със пестника си едно девойче малко
счупи точно срещу моята уста
свеж кокосов орех, пълен със вода,
и аз пих задъхано като дете
тази кръв на палма, тази майчина вода.
И до днес не са по-сладко нищо пили,
зная, моята душа и мойто тяло.

В къщата на моето далечно детство
само мама ми донасяше вода.
И между една и друга глътка
аз я виждах над подадената стомна.
Моята глава се вдигаше, додето
стомната се понавеждаше полека.
Тази долина аз още виждам, още
жадна съм и още погледа й гледам.
И това, това не е ли вечността:
да сме същите, каквито бяхме?

Колчем за човешките ръце си спомня,
виждам ги вода да ми подават.

БОГ ГО ИСКА

1

Душата твоя продаде ли
душата моя вероломно,
земята мащеха ще стане,
от скръб водите ще изтръпнат.
По-хубав бе светът, откакто
съюзница ме ти направи,
откакто с цъфналата шипка
внезапно двама онемяхме
и като цъфналата шипка
ни любовта прониза с мирис.
Но продадеш ли ми душата,
змии ще плъзнат по земята;
без син на скута, безутешно
аз коленете свои чупя.
Христос угасва във гръдта ми
и портата на мойта къща
троши на просека ръката
и огорчена я отблъсква!

2

Знай, твоята целувка с друга
до моите уши достига
и с ехото си пещерите
до мен препращат твойте думи.
Прахът на белите пътеки
дъха на твойте стъпки пази
и душейки ги, аз те следвам
като елен из планините…
Рисуват облаците черни
севдата ти над мойта стряха.
Върви в недрата на земята
като крадец да я целуваш.
Но вдигнеш ли лицето нейно,
лика ми в сълзи ти намираш.

3

Не иска бог да имаш слънце,
ако със мене ти не ходиш;
не иска бог вода да пиеш,
ако във нея аз не тръпна;
не е съгласен да заспиваш
освен на моята рогозка.

4

Заминеш ли в мъха на пътя,
душата ми разбиваш даже;
и глад, и жажда ще те хапят
по всяка чука и падина
и дето спреш, от мойте рани
ще бъде кървав всеки залез.
Ще се отцеждам аз от твоя
език, макар да викаш друга,
и като сол ще се набивам
във твойто изранено гърло;
и мразиш ли или тъгуваш,
все мене, клетата, ще викаш!

5

Умреш ли някъде далече,
ръката празна ще простираш
години десет под земята,
за да изпросиш мойте сълзи,
и ще усещаш как треперят
месата ти опечалени,
дорде лика ти не поръсят
със пепелта на моите кости!

СОНЕТИ ЗА СМЪРТТА

1

От нишата студена, де мъртъв бе положен,
ще те сваля в земята, що слънцето огрява.
Не знаеха мъжете, че тя е мое ложе
и трябва да мечтаем на същото възглаве.

Ще те простра в земята, в прегръдките й неми,
подобно нежна майка детето си заспало,
и като люлка сладка земята ще приеме
изстрадалото твое и потъмняло тяло.

Земя и прах от рози ще сипя мълчалива
и в синкавата мека мъглица на луната
останките ти леки ще се топят пленени.

Ще си отида с песен за мойта мъст красива,
че в този ров потаен на никоя ръката
за твойта шепа кости не ще да спори с мене!

2

Умората ми дълга ще натежи, обаче,
и ще рече душата на свойта клета плът,
че повече не иска товара й да влачи
по пътя розов, дето доволните вървят.

До себе си ще чуеш как упорито рият
и друг покойник идва в града студен и ням.
Ще чакам търпеливо съвсем да ме покрият…
И после цяла вечност ще си говорим там!

Тогава ще узнаеш – защо и неузряла
за гробовете тъмни плътта ти без насита –
бе нужно да заспиш отрано сън зловещ.

Ще блесне светлината, съдбите ни огряла:
ще разбереш, че двама събраха ни звездите
и ти, съюза скъсал, бе длъжен да умреш.

Превод от испански Атанас Далчев и Александър Муратов

подборката на поезията на Габриела Мистрал е от http://www.ranina.eu/