Елисавета Багряна

Вечната и святата

(името на поетесата е Елисавета Любомирова Белчева) е автор на стихове, детски книги и преводач. Чрез стиховете ѝ за пръв път в българската литература жената разкрива смело и откровено своята природа.

Родена е на 29 април (16 април стар стил) 1893 г. в чиновническо семейство в София. Първите си стихове пише в Търново (1907 - 1908). Завършва гимназиалното си образование в София през 1910, след което за една година е учителка в село Афтане, където получава непосредствени впечатления от живота на българското село и на селската жена.

През 1911 - 1915 Елисавета Багряна учи славянска филология в Софийския университет. През този период се запознава с писателите Г. Райчев, Константин Константинов, Димчо Дебелянов, Димитър Подвързачов, Христо Ясенов, Йордан Йовков.

През 1915 в списание „Съвременна мисъл“ за пръв път са отпечатани две нейни стихотворения – „Вечерна песен“ и „Защо“.

През 1915 - 1919 е гимназиална учителка във Враца и Кюстендил. През 1921 се връща в София и се включва в литературния живот. Сътрудничи във „Вестник на жената“, в. „Лик“, в списанията „Съвременник“, „Златорог“ и други. Окончателно се утвърждава след издаването на първата ѝ книга „Вечната и святата“ (1927). По-късно сътрудничи на в. „Литературен фронт“, на списанията „Изкуство“, „Септември“, „Пламък“ и др. От 1952 г. е член на редакционната колегия на списание „Септември“. През 1919 г. се омъжва за капитан Иван Шапкарев и ражда сина си Любомир Шапкарев.

Умира на 23 март 1991 г. в град София на 97 години

Стихии

Можеш ли да спреш ти вятъра, дето иде от могилите,
префучава през боазите, вдига облак над диканите,
грабва стрехите на къщите, на каруците чергилата,
сваля портите, оградите и децата по мегданите —
в родния ми град?

Можеш ли да спреш ти Бистрица, дето иде напролет яростна,
разтрошава ледовете си, на мостовете подпорите
и излиза от коритото и завлича, мътна, пакостна —
къщиците и градинките, и добитъка на хората —
в родния ми град?

Можеш ли да спреш ти виното, щом веднъж е закипяло то
в бъчвите огромни, взидани, с влага лъхаща наситени,
на които с букви кирилски пише „черното“ и „бялото“ —
в избите студен, каменни, завещани от дедите ни —
в родния ми град?

Как ще спраш ти мене — волната, скитницата, непокорната —
родната сестра на вятъра, на водата и на виното,
за която е примамица непостижното, просторното,
дето все сънува пътища — недостигнати, неминати, —
мене как ще спреш?

ВЕЧНАТА
Сега е тя безкръвна и почти безплътна,
безгласна, неподвижна, бездиханна.
Очите са притворени и хлътнали.
и все едно - дали Мария, или Анна е,
и все едно - да молите и плачене, -
не ще се вдигнат тънките клепачи,
не ще помръднат стиснатите устни -
последния въздъх и стон изпуснали.
И ето че широк и чужд е вече пръстенът
на нейните ръце, навеки скръстени.

Но чувате ли вие писъка невинен
на рожбата й в люлката съседна?
Там нейната безсмъртна кръв е минала
и нейната душа на тоя свят отседнала.
Ще минат дни, години и столетия
и устните на двама млади, слети,
ше шепнат пак "Мария" или "Анна"
в нощта сред пролетни благоухания.
А внучката ще носи всичко: името,
очите, устните, косите - на незримата.

СВЯТАТА
Аз те знам, Богородице бледа,
с младенец осиян на колене.
Твоят поглед е странно загледан,
твойте устни нашепват моление.

Мъдреци беловласи и славни,
пред нозете ти ничком склонени,
за отрока, предречен отдавна,
са дошли на свето поклонение.

И наричат го син на небето,
и наричат го цар на земята,
но ти чуваш: "Друг друга любете" -
и над люлката виждаш разпятие.