Станка Пенчева

Станка Пенчева - Една от големите български поетеси

Нейни стихотворения са отпечатани още в началото на 40-те години на 20 век в детския вестник "Изгрев". Тя е автор на 27 стихосбирки, книги с публицистика и една повест за деца. Нейни творби са превеждани на множество езици.

Човек трябва да бъде така богат,
Че след всяка загуба да му остават
Още скъпи неща в този свят:

Една работа, която да го поглъща,
Една песен, изпята от сърце,
Едно дете, да го чака в къщи..

Но ако всичко е вече загубил,
Ако нищо не чака от новия ден,
Ако не може да люби –
Той ще умре като ствол обгорен.

ЦЕНАТА НА ДОВЕРИЕТО
Така съм създадена,
Че предпочитам
Да се усмихна, вместо да се намръщя,
Да погаля – вместо да ударя,
Да повярвам – щом ме погледнат в очите.

Много пъти са ме лъгали.
Дори най-скъпите, най-близките.
Обичта ми са тъпкали
С думи са ме оплитали -
И пак ме гледаха в очите.

Може още сто пъти да ме излъжат.
Нека.
Едно не искам: заради стоте измами
Веднъж да не повярвам само
На очите, които наистина
Са били искрени.



Хубаво е всичко да свършва навреме –
Да напуснеш рано огнището,
Преди огънят да е станал на пепел;
От трапезата да станеш рано –
За да не събираш после трохите;
И да отвърнеш очи,
Преди другите очи да изстинат.

Не обичам да гледам сухи цветя
И празни чаши…
Не ме докосвай никога без обич.

 

Всяко цвете,
Всяка тревичка жива
Са обърнати към небето –
Беззащитни и доверчиви.
Протягат се листите
Като длани,
Разтваря се цветът
До сърцевината:
Да поемат росата чиста,
И дъжда, и топлината,
И ласката на ветровете –
И всичко, което им праща
Доброто небе,
Небето.
И когато от облака черен и страшен
Градушката забие –
Те нямат време да се уплашат,
Няма къде да се скрият.

***

Жената, която обича и е обичана –
Тя носи край себе си меко сияние
Като ореол,
Тялото й излъчва тънкото ухание
На пролетен ствол;
Ръцете й пеят със всяко движение,
Милват целия свят;
Тя с пчели и пеперуди е обкръжена
Като меден цвят...

Жената, която обича и е обичана.
Тя може само да трепне с ресниците си –
И преспите се топят,
И покълва камъкът,
И изпуска ножа десницата...
И светва светът.

***

Ти си мъжът, с когото ми е било писано
Да узная върховната радост на тялото и на духа,
Всеки път да се приземявам замаяна, слисана
От летежа, който ми е изпил дъха.

Ти си мъжът, заради когото ми е било отсъдено
Да приема най-високата самота:
Винаги с тебе – и всъщност без тебе – да бъда,
Твоя царствена, чиста и много тъжна звезда...