Обявяване на независимостта на България
Денят е обявен за официален празник с решение на Народното събрание от 10 септември 1998 г.
От 22 септември 1908 г. България вече не е васална на Османската империя държава. На този ден в църквата "Св. 40 мъченици" в старата българска столица Велико Търново със специален манифест е обявена Независимостта на България, а княз Фердинанд приема титлата цар на България. Отслужен е молебен за благоденствието на българската държава.
Този акт става възможен едва 30 години след освободителната за България Руско-турска война от 1877-1878 г. Край на войната слага подписаният на 3 март 1878 г. Санстефански мирен договор. Берлинският договор определя Княжество България като васално на Османската империя, а Южна България под името Източна Румелия получава административна автономия, но остава под политическата и военната власт на султана. Мирните споразумения задължават българското княжество да се съобразява с режима на капитулациите, наложени от Великите сили на Османската империя, който налага преференциален внос на европейските промишлени стоки и обрича развитието на българското вътрешно производство.
Така борбата за национално обединение и независимост се превръща в основна цел на младата българска държава през първите десетилетия на съществуването й. Съединението на Княжество България и Източна Румелия на 6 септември 1885 г. е първата стъпка в тази посока. Следващата, а именно обявяването на пълна независимост от Османската империя, трябва да изчака до 1908 г.
Кои са обществените сили и интереси, които подтикват българското правителство за втори път да дръзне да наруши установеното от Великите сили положение на българската държава?
Манифестът за обявяване на независимостта
На първо място това са най-широките слоеве на обществото. Нека не забравяме, че обявяването на независимостта на България е естественият завършек на борбата на много поколения българи за придобиване на своя държава. Стремежът към национална независимост, който до Освобождението е присъщ на най-будната част от народа, на просветените и прогресивни негови представители, след въвеждането на всеобщото и безплатно начално образование след 1878 г. достига до съзнанието на всеки гражданин. Още от първия ден на училищната скамейка всеки българин е възпитан с мисълта за националната независимост като висша ценност. Идеите на водачите на българската революция – Левски, Каравелов, Ботев, вече са се превърнали в държавна идеология, а образите им се намират във всяка класна стая. Така че 30 години след Руско-турската освободителна война мнозинството от народа е готово да се обедини около делото на независимостта, дори с цената на трудности.
Има и други важни мотиви за нейното обявяване. Васалната зависимост на България от Османската империя практически слабо ограничава политическата й самостоятелност, но има икономически последици, които далеч не са само на думи. Става въпрос за неравноправните икономически договори на Турция с европейските сили, които ограничават правото й да налага високи мита на вносните промишлени стоки. Тези договорености се разпростират и върху васалното Българско княжество. Същевременно в началото на XX век страната преживява бурно развитие на промишлеността и все по-влиятелните индустриалци в България настояват за премахването на неравностойното положение и за държавна протекция на промишленото производство като в другите европейски страни.
Нека не забравяме и друг един фактор. В началото на XX век в България войската става все по-силен елемент в политическия живот. Отделят се значителни средства за организацията и въоръжението на войската, която се превръща в символ на държавността и в извор на национално самочувствие, но и все по-настойчиво изисква място при вземането на политически решения. Не на последно място е и обстоятелството, че голяма част от кадровите военни, както и от политиците, идват от среди в останалите под османска власт български земи в Македония и Тракия и тласкат политиката на държавата към разрешаването на проблема за националното обединение радикално, с военни средства. За това обаче е необходим държавен суверенитет.
И накрая идва монархът – Фердинанд, със сигурност най-честолюбивият владетел в новата българска история. Той мечтае да използва избора си на българския трон, за да придобие равностойно място сред коронованите си европейски роднини. Тази амбиция ще струва по-късно скъпо на българския народ, но в този момент, през 1908 г., тя съвпада с желанията на всички слоеве на обществото – патриотичното мнозинство, младия промишлен капитал, останалите под османска власт българи и войската.
В каква обстановка България се решава да провъзгласи своята независимост?
Проблемите са много. На първо място това е суверенитетът на Османската империя, която е засегната от действията на българското правителство и съществуват опасения, че ще защити правата си със сила. Това е едновременно най-сериозната, но и най-малко вероятната опасност. България вече от 30 години е извън реалната власт на империята, непрекъснато разтърсвана от вътрешни борби, които правителството е безсилно да овладее. Повече въпросителни предизвиква позицията на Великите сили, които формално още защитават статуквото, установено от Виенския конгрес през XIX век. Но и за тях рамката на Виенския конгрес вече е куха черупка, оформят се основните оси на бъдещите военни съюзи, които ще се противопоставят шест години по-късно в кошмарен конфликт – Първата световна война. Надвисналата война в Европа носи със себе си прагматизъм, който обезсмисля теоретичните права на империите. Немаловажна е и ролята на общественото мнение в европейските страни, което прави трудно за правителствата им да отстояват интересите на Османската империя, възприемана като чужда на европейската цивилизация сила.
Особено активна роля за обявяването на независимостта изиграва българското правителство начело с Александър Малинов, който след преврата в Турция през юли 1908 започва да убеждава княз Фердинанд, че е настъпил удобният момент. Същевременно българските представители във Виена и Петербург сондират заинтересованите Велики сили. В хода на дипломатическото лавиране връх вземат привържениците на решителните действия и на 22 септември в старата столица Търново с тържествена церемония в историческата средновековна църква “Св. четиридесет мъченици” е провъзгласена независимостта на България. Мястото е избрано специално, за да се подчертае приемствеността със средновековната българска държава, а княз Фердинанд приема титлата “цар на българите”. Новината е приета с възторг от българите в страната, а също и в останалите под османска власт Македония и Южна Тракия, които с надежда виждат в това действие стъпка към обединението на всички български земи.
Като цяло очакванията, че провъзгласяването на независимостта няма да срещне организиран отпор, се сбъдват. На следния ден след българската независимост Австро-Унгария, вероятно координирано с България, анексира Босна и Херцеговина, а на по-следния Гърция присъединява Крит. Статуквото е непоправимо нарушено и въпреки формалния протест на Високата Порта започват преговори за узаконяване на положението. Разногласията между България и Турция скоро остават предимно финансови, а именно компенсирането на загубите от все още изплащания данък за Източна Румелия и от завземането на железопътните линии в областта. В крайна сметка спорът е уреден с посредничеството на Русия, която се съгласява да компенсира Турция с опрощаване на нейния дълг. Така през пролетта на 1909 г. всички Велики сили признават независимостта на Българското царство. България се нарежда като равноправна държава сред суверенните европейски страни. Провъзгласяването на независимостта бележи връхната точка на един непрестанен политически, икономически и културен напредък в продължение на 30 години след Освобождението. Делото за създаването на независима българска държава най-накрая е завършено окончателно и през следващите неспокойни години България ще употреби независимостта си във войни за национално обединение, в които колелото на историята ще се завърти, а възходящото развитие на страната ще бъде пречупено.
0 Коментара