Яворов

Пейо Тотев Крачолов (13.01.1878 – 29.10.1914), известен като Пейо Яворов,  е български поет символист и революционер, войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, смятан за един от най-големите български поети на 20 век

Паметникът на Яворов в центъра на Банско

На 29-ти октомври 2014 г. се навършват 100 години от самоубийството на поета Пейо Яворов. В цялата страна тъжната годишнина ще бъде отбелязана с различни инициативи, чиято цел е да припомнят за изпълнения с драматични обрати живот на един от най-знаменитите поети на България и на Европа. Инициативата се нарича

 „Яворова година на траура“

"Защото често, когато се  говори за последните  дни на Яворов, това се свързва с Лора, с клюките в София. А истината е тази, че той казва на проф. Асен Златаров: „Братко, искам да живея още две години. Две години ми трябват само. Искам да напиша една непозната за българите поезия. Сонети за нашата любов с Лора. Но хората не заслужават моята поезия, те ме убиват с тая клевета, че съм убиец“  казва Тодор Иванов – писател и уредник на Музея на Яворов в Чирпан, в интвервю за БНР.

Войводата - поет Яворов приживе е редактор на легалния орган на ВМРО - вестник „Дело”, и други издания, свързани с Македоно-Одринското революционно движение. Той е бил четник в четите на Михаил Чаков и Яне Сандански, близък съратник, сподвижник и биограф на легендарния Гоце Делчев. При избухването на Балканската война през 1912 г. поетът е доброволец в Македоно-Одринското опълчение и оглавява чета. Той участва в освобождаването на Банско и Неврокоп - днешният град Гоце Делчев.

Името на Яворов се свързва с няколко бурни любовни истории: известно е неговото близко приятелство с Дора Габе, както и пламенната му любов към Мина Тодорова, на която посвещава най-красивите си стихове като „Благовещение“, „Вълшебница“ и „Две хубави очи“.

Жената, чиято любов се оказва фатална за поета, е Лора Каравелова - дъщеря на държавника Петко Каравелов, с която се венчава през 1912 г. Кореспонденцията между Яворов и Лора е прекрасен образец на българската епистоларна любовна литература, както и свидетелство за една бурна любов, белязана от много съмнения и страсти.

Трагичният край идва на 29 ноември 1913 г., когато измъчваната от съмнения Лора се застрелва, а Яворов прави опит да се самоубие (предсмъртното писмо от един ред гласи: „Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея“). Но изстрелът само пронизва слепоочието и го ослепява. Съкрушен от съдебния процес и от обвиненията, че той е убиецът на Лора, на 29 октомври 1914 г. поетът взема голяма доза отрова и се застрелва.

Стон

На Лора

Душата ми е стон. Душата ми е зов.

Защото аз съм птица устрелена:

на смърт е моята душа ранена,

на смърт ранена от любов...

Душата ми е стон. Душата ми е зов.

Кажете ми що значат среща и разлъка?

И ето аз ви думам: има ад и мъка -

и в мъката любов!

 

Миражите са близо, - пътя е далек.

Учудено засмяна жизнерадост

на неведение и алчна младост,

на знойна плът и призрак лек...

Миражите са близо, - пътя е далек:

защото тя стои в сияние пред мене,

стои, ала не чуе, кой зове и стене, -

тя - плът и призрак лек!

 

Две хубави очи

Две хубави очи. Душата на дете

в две хубави очи; - музика - лъчи

Не искат и не обещават те...

Душата ми се моли,

дете,

душата ми се моли!

Страсти и неволи

ще хвърлят утре върху тях

булото на срам и грях.

Булото на срам и грях -

не ще го хвърлят върху тях

страсти и неволи.

Душата ми се моли,

дете,

душата ми се моли...

Не искат и не обещават те! -

Две хубави очи. Музика, лъчи

в две хубави очи. Душата на дете...