На връх Бабин ден - денят на родилната помощ, кампанията „Пожелай си!“, сбъдна най-съкровената мечта на Росица Банчева и Емилия Чаушева, които взеха участие в благотворителната инициатива на клиника New Life. „Дългогодишният ми опит с двойки с репродуктивни проблеми ме е срещал с различни истории, коя от коя по-трогателни. Именно запознаването ми с толкова много и различни съдби ме мотивира всеки ден да се боря и със сетни усилия да сбъдвам мечтите на хората. Искрено бих искала да споделя, че писмата, които получихме за кампанията „Пожелай си!“ ,  докоснаха не само мен, но и целия екип на клиниката. Благодарим на всички участвали в кампанията. Специално ще се свържем с всеки един от тях и ще им предложим помощ от всякакъв хараткер, за да сбъднем мечтата им за нов живот“ , заяви  медицинският управител на клиника New Life – Пловдив  - д-р Добринка Петрова.

Кампанията „Пожелай си!“сбъдва мечти за нов живот


Прочетет писмото спечелило наградата. Другата процедура е избрана на лотариен принцип.

in life procedura

Здравейте,

Казвам се Десислава, на 30 години съм, от Пловдив и съм майка на прекрасно момиченце, което на Коледа ще стане на седем месеца. Не, не съм сбъркала историята, всъщност това не е разказ за моето щастие, а за тях -Росица и Пенчо Банчеви.

Бях на 16 и летувах със семейството си, когато ги видях за пръв път. Спомням си. Тя сервираше закуска пред бунгалото им, а той я погледна с такава любов, че си помислих: "Eй, дали и аз ще срещна мъж, които да ме гледа така...". Бяха младо семейство, на почивка с приятели. Годината беше беше 2001, а те -24 годишни младоци. Запознали се, влюбили се, оженили се на 21...

Съдбата ни срещна много по-късно, но на същото място. Годината 2008, а аз вече 23 годишна с половинката си на море. Оказа се, че със семейството делим общо бунгало. Струваха ми се познати, но не си спомнях от къде... Цяла седмица гледах как нежно се обгрижват и се възхищавах на тихото разбиране и синхрона помежду им. Една вечер Той ме заговори, като усмихнато попита: "Ти не си ли онова момиче, внучката на..., с който бяхме на море..." Ами да! Как не се бях сетила, същата двойка, същото отношение - цели седем години по-късно...

И така ваканцията свърши, но познанството ни остана и бързо се превърна в приятелство. Година-две по-късно семейството изтеглиха кредит за апартамент. С лекота, Тя превърна малкото непретенциозно жилище в Дом. С любов към цветята, умение да приготвя домашни кулинарни вълшебства и усет към детайлите, Тя беше в очите ми перфектната домакиня - тиха, разбираща, деликатна. А той - приветлив, внимателен и отдаден на нея. Прекрасни! Поне веднъж седмично бяхме на гости в нашите любезни приятели. Потапяхме се в уюта на дома им и естественото им гостоприемство, а отношенията между тях (онези, тихите - изказани само с поглед) бяха обект за пример - ето така трябва, казвахме си, и тогава изникваше нормалният въпрос. Добре де, а защо нямат дете?! Отговор не получихме, а и за такива неща не се пита... Оставаше ни само да предполагаме, че има някакъв проблем, за който се надявахме някога да споделят, ако не за друго - поне да им олекне. Той и Тя мълчаха, а годините минаваха.

Не знаехме причината за липсата на дете. Но и те двамата, по свеому така отдадени с отношението си един към друг, сякаш запълваха тази празнота.

Гледахме и слушахме как се родило бебе на техни приятели. После второ. Тя водеше на градина съседското момиченце, шиеше рокли, четеше й книжки. После се грижеше и за по-малкото братче... Той ги водеше на лекар и разходка... Чудех се, защо и как Господ решава едни да имат по няколко деца без да ги е грижа, а други да гледат чуждите... Но тогава бях на друга вълна...

С половинката ми решихме да се оженим. Но това не е история за нас. Само ще кажа, че тогава спорехме за всичко, освен за кумовете. Не си представяхме да са други - и не заради друго, а защото именно те бяха нашият пример за двойка. Спомням си, че Той се просълзи, когато ги помолихме да са ни свидетели. И приеха.

По-малко от година след това бракът ми приключи. Още ме парят думите на кума ми - вие сте наш провал, каза, ние като кумове и приятели се провалихме.... Много неща в онази 2012 година ми тежат, но тези думи запомних. И ме е срам. Моят живот продължи в търсене на онази тиха топлина в погледа, която тяхното семейство ми показа, че съществува... Вярвах, че някъде ме чака моята сродна душа, която ще ме разбира и без думи, с която ще сме едно цяло без условности като пари, кариера, деца...Рядко им се обаждах.

Случи се, че получих лоши новини при най-обикновен АГ преглед. Започнах лечение и бях съкрушена при мисълта, че избрах да съм сама и може да не мога да стана майка... Обадих се на нея и по време на "кафе по женски" изплаках случващото се. И тогава - 12 години след първата ни среща, тя ми каза, че имат проблем. Историята се изливаше като поток от устните й. Събития, дати, операции, лечение...години на бездействие...години на надежда, интервенции, после... пораждащо се отчаяние...

Разделихме се и затваряйки входната врата, си дадох сметка, че това семейство всъщност е в пъти по-силно и сплотено от представите ми.

Не вярвам в чудеса, аз съм практичен човек, но при мен то се случи и е с усмивката на баща си и моите очи! Въпреки не доброто ми състояние и всички скептични диагнози, 8 месеца след срещата ми с Нея, аз забременях. И отново - понеже това не е моята житейска история, ще кажа само, че това е най-голямата радост в живота.

Чак не знам с какво съм ги заслужила - моята дъщеря и баща й- мъжът, с тишина в погледа, който ме чакаше зад ъгъла на живота.

И понеже, най-силните мотиви, са тези, изведени от личния опит, но отделени от сантимента на пряко заинтересованите, смятам, че няма по-подходящи хора в моя малък свят, които да бъдат родители, от семейството, за което ви разказвам. И няма по-подходящ човек от мен да разкажа за тях.

 

Отдавна вече, животът ми пое в друга посока, все по-рядко ги чувам и всеки път впрягам цялата си дипломатичност да се осведомя за хода на лечението й. Една неуспешна ин витро процедура, за сега. Но времето лети, аз съм на 30, тя на 38... А и парите все не стигат... Обадих й се вчера, като нищо щях да ги пропусна и да им звънна чак след Коледа... След дълъг разговор насочих темата и попитах как е. Тогава тя, почти отчаяно и обезверено, въздъхна, че в клиниката, в която се е лекувала, нещата не вървят. В момента отново чакат. Попитах за алтернативи, заговорихме се и Тя ми сподели за вас. Искала да ви пише, но не намирала думи... Разбирам я. Тогава в съзнанието ми изникна момент от преди няколко месеца. Първата и единствена среща на дъщеричката ми с Нея. Подадох й крехкото 40 дневно създание, а тя го пое с такъв страх, копнеж и майчина обич. Сърцето ми се свива при спомена за този момент и по-късно, когато я изпращах. Тогава почувствах нужда да й се извиня - че съм я поканила, че не съм съобразила. Тя се обърна към мен и в погледа й имаше само благодарност (и много тъга), каза ми "Напротив, с тази среща ме разведри и ми напомни за какво живеем!"...

Нека тази история е моят подарък за тях. А може би е съдба, че всичко се случва така ненадейно... Вашата благородна благотворителна кампания се казва "Пожелай си!". Те желаят, повярвайте ми - Желаят! Нека им помогнем да сбъднат мечтата си. Пиша на един дъх... Прочетете историята им, ако не сте сигурни, че те са вашите хора - прочетете я отново! Сътворете тяхното чудо!

Вярвам във Вас,

Весели Празници!

Десислава Грамова