Евтим Евтимов

(28.10.1933 г.– 8.06.2016 г.)

Един от най-добрите и популярни поети на България. Ще остане със своите стихове. В любовната лирика следва традициите на Яворов и Дебелянов. Написа вдъхновени стихове за българската природа. Невъзможно е да се обхване огромният творчески диапазон на поета. Съавтор е на композитора Тончо Русев в повече от 100 песни.

Книгата „Ако ти си отидеш за миг: Историята на една непозволена любов“ бе представена на 13.02.2013 г.



ОБИЧ ЗА ОБИЧ

Аз назаем не съм те прегръщал
и назаем не съм те мечтал,
всяка ласка под брой да ми връщаш.
Мен ми стига, че нещо съм дал.
Може днес да не дойдеш на среща
но след ден,
но след два,
но след три
да потрепне в душата ти нещо
и за мен да преминеш гори,
над които небето поклаща
обгорено от бури платно.
Може дълго писма да не пращаш,
но да сложиш две думи в едно
то за двеста писма да вълнува
и за двеста да има цена.

Може само веднъж да целуваш
ала тази целувка една
до последния дъх да гори,
до последния дъх...
и до гроба.

Стига заеми!
Стига везни!

Искам
обич за обич.



И ВСИЧКО ПАК Е ВЕЧНО

Голямото е в малките ни дни,
понякога съвсем обикновени.
Една тревичка, спряла отстрани,
улавя думите като антена.

Една калинка с шарени крила,
застанала на белия прозорец,
донася от далечните поля
забравения дъх на прясна оран.

Едно покрито кладенче със лист,
намерено сред камъните тежки,
подсказва, че живота пак е чист,
макар понякога да правим грешки.

Една светулка, влязла у дома,
от мислите за мрака ни спасява.
Една пътека, слязла под земя,
усещането за смъртта създава.

И всичко пак е вечно. Под звезди,
застанал прав, един човек се смее :
едно дърво на хълма посади
и векове в листата му живее.

ЗА ДВЕ РЪЦЕ ...

За две ръце протегнати насреща,
земята бих до края извървял.
За две очи, като звезди горещи,
за цялата си топлина бих дал.

За две слова, от мене вдъхновени,
най-хубавите думи бих редил.
За две сълзи, изплакани за мене,
аз всички океани бих изпил.

Как малко исках аз - по зрънце само,
по капка от далечен, чакан дъжд.
А ти дойде наистина голяма
и всичко ми донесе изведнъж.

Донесе ми от ветрове заръка,
пожари звездни, за да не тъжа,
от мъка - песен, а от песен - мъка
и аз не зная как ще издържа.

ПРИМИРЕНИЕ

Примириш ли се, пристига старост.
Примириш ли се, пристига мрак.
Примирявах се. И не изгарях,
както някога, при първи сняг.

И си казвах тихо : есен иде.
Забрави горещите слова.
Но когато вчера чух обида,
закипя отново в мен гнева.

Запламтяха кротките зеници,
блесна огън в тихия ми глас
и ударих яростна плесница
на един подлец, израснал с нас.

Ей така. Пред всички. Без пощада.
Стига подлеци на тоя свят.
Тръгнах си направо през площада
и усетих, че съм още млад.

През 1952 г. завършва Института за начални учители в родния си град Петрич. Работи като учител 10 години. През 1951 г. във вестник "Пиринско дело" се отпечатва първото му стихотворение. От 1953 г. сътрудничи активно на периодичния печат. Работи като програмен ръководител на радиото в Петрич през 1955-1958 и 1960-1962 г.

Секретар е на градското читалище от 1962 до 1965 г. След това е завеждащ отдел "Поезия" и директор на издателство "Народна младеж" /до 1984 г./. Едновременно с това до 1975 г. е заместник-главен редактор на списание "Пламък". От 1984 до 1988 г. е главен редактор на вестник "Литературен фронт". От 1989 до 1991 г. е главен редактор на списание "Родолюбие".