Приказка за Старата и Новата година
В нощта преди идването на Новата година земята е покрита с бяла снежна покривка. Горе на небето трепкат звезди, а долу блести снегът. Светло е като ден. Надалече се виждат черните сенки на дърветата. Сегиз-тогиз от близкото село се чува кучешки лай. Там хората спят и сънуват утрешния радостен празник.
Към полунощ, малко преди да звънне дванадесетия час, накрай селото излезе стара жена. Тя беше висока, суха и прегърбена. За да не падне от слабост, се подпираше с патеричка. Облечена беше в дрипи. От главата й се спущаха бели коси. Тя крачеше, спираше се от време на време и гледаше напред, сякаш чакаше някого. След миг нещо профуча пред нея. На близкото дърво кацна бухал.
– Буху! Буху! – рече бухалът. – Какво? Заминаваш ли? Заминаваш ли?
– Заминавам – отвърна бабичката. И после попита: – А къде е сестра ми? Иде ли вече?
– Иде! – избуха бухалът. – Погледни напред. Ей там, хе-е-е!
Бабичката погледна. Далеч по равния сняг се мяркаше светлина. Светлината идеше все по-близо и по-близо. Бабичката се спря. Срещу нея профуча шейна, возена от два елена. В шейната седеше млада, хубава жена. На главата й светеше корона. Златошита шуба подкрепяше русите й коси. Жената съзря бабичката и дръпна юздите на елените. Шейната спря.
– Коя си ти? – попита младата жена.
– Аз съм тази, която ти ще бъдеш след дванадесет месеца – тихо отвърна бабичката.
– Ах, сестро, мила! – извика младата жена – Ти ли си? Колко си остаряла, сестрице!
– Не се чуди: и ти ще остарееш като мене – отвърна бабичката. – Така ни е отсъдено – само дванадесет месеца да живеем. Лани и аз бях като тебе. Помниш ли? Но тук има много нещастни хора. Трябваше да им помогна. С короната си купих хляб за гладните. Затова главата ми е открита. Облякох голите с царската си дреха – и ето ме в дрипи. Изтрих сълзите им с русите си коси – и косите ми от скръб побеляха. Сега съм бедна и стара. Безсилна съм вече. Върви, сестрице, бързай! Отнеси радост на хората – те те чакат. Дано благослови Господ пътя ти. Бабичката млъкна.
– Буху! Буху! – обади се пак бухалът. – Да вървим ли
– Да вървим! – повтори бабичката и закрета из дълбокия сняг.
А младата жена вдигна юздата, припнаха пак елените и шейната се понесе напред. Скоро откъм селото екнаха радостни викове. Децата със сурвакници в ръце посрещнаха светлата гостенка – Новата година.
Автор: Георги Райчев, 1932 г.
Към полунощ, малко преди да звънне дванадесетия час, накрай селото излезе стара жена. Тя беше висока, суха и прегърбена. За да не падне от слабост, се подпираше с патеричка. Облечена беше в дрипи. От главата й се спущаха бели коси. Тя крачеше, спираше се от време на време и гледаше напред, сякаш чакаше някого. След миг нещо профуча пред нея. На близкото дърво кацна бухал.
– Буху! Буху! – рече бухалът. – Какво? Заминаваш ли? Заминаваш ли?
– Заминавам – отвърна бабичката. И после попита: – А къде е сестра ми? Иде ли вече?
– Иде! – избуха бухалът. – Погледни напред. Ей там, хе-е-е!
Бабичката погледна. Далеч по равния сняг се мяркаше светлина. Светлината идеше все по-близо и по-близо. Бабичката се спря. Срещу нея профуча шейна, возена от два елена. В шейната седеше млада, хубава жена. На главата й светеше корона. Златошита шуба подкрепяше русите й коси. Жената съзря бабичката и дръпна юздите на елените. Шейната спря.
– Коя си ти? – попита младата жена.
– Аз съм тази, която ти ще бъдеш след дванадесет месеца – тихо отвърна бабичката.
– Ах, сестро, мила! – извика младата жена – Ти ли си? Колко си остаряла, сестрице!
– Не се чуди: и ти ще остарееш като мене – отвърна бабичката. – Така ни е отсъдено – само дванадесет месеца да живеем. Лани и аз бях като тебе. Помниш ли? Но тук има много нещастни хора. Трябваше да им помогна. С короната си купих хляб за гладните. Затова главата ми е открита. Облякох голите с царската си дреха – и ето ме в дрипи. Изтрих сълзите им с русите си коси – и косите ми от скръб побеляха. Сега съм бедна и стара. Безсилна съм вече. Върви, сестрице, бързай! Отнеси радост на хората – те те чакат. Дано благослови Господ пътя ти. Бабичката млъкна.
– Буху! Буху! – обади се пак бухалът. – Да вървим ли
– Да вървим! – повтори бабичката и закрета из дълбокия сняг.
А младата жена вдигна юздата, припнаха пак елените и шейната се понесе напред. Скоро откъм селото екнаха радостни викове. Децата със сурвакници в ръце посрещнаха светлата гостенка – Новата година.
Автор: Георги Райчев, 1932 г.
0 Коментара