Маргарита Петкова

Маргарита Петкова е родена на 21 февруари 1956 г. в София. Ако се търси някаква символика с деня на раждане – това е ден на Майчиния език. През 2016 г.  отпразнува своята шейсета годишнина с издаването на поредната си книга – „Болката от ляво“.

Ето какво казва за своите учители „В от жените в поезията аз сама открих за себе си Ахматова, Цветаева, Багряна, Станка Пенчева… Учила съм се повече от големите наши повети – Иван Динков, Георги Джагаров….“

е изповедна, открита и откровена книга-равносметка. Авторката разказва за първите си опити в любовта и поезията, за важните моменти и хора в живота си, за поводите, родили прекрасните й стихове, обичани от толкова много хора. Всички стихове са вдъхновени от онова чувство, което най-вече ни прави хора, и сме истински щастливи, само когато го имаме. Защото всичко отминава, но болката отляво - не!

В книгата си Маргарита Петкова споделя: „Родена съм на 21 февруари 1956 г. в София, на бул. „Христо Ботев”, което смятам за показателно, над кръчмата „Сините камъни”, бивша пивница „Странджата”, което смятам за още по-показателно. Ритах топка с момчетата между трамваите, затова цял живот не зачитам пътните знаци. Завърших българска филология във Великотърновския университет, не защото там се влизаше по-лесно, а за да бъда самостоятелна, извън родителското крило. Велики години! Благодарение на тях научих на практика, че може и с две, и с двеста. Първите ми публикации бяха във в. „Средношколско знаме”. По-късно се заредиха в. „Пулс”, „Литературен фронт”, сп. „Пламък”, „Септември”... до първата ми книга „Дива къпина”. Много от стихотворенията ми, по стечение на съдбата, се превърнаха в песни: „Иване, Иване”, „Само за жени”, „Болката отляво”, „Бермудски триъгълник”, „Нова година”, „Балкански синдром”... Имам три деца, което смятам за най-качественото нещо в живота си. Вече съм и баба на две внучета. Не си крия годините, любовниците и пристрастията.

Никога не съм отдавала особено голямо значение на писането. То си идва самò. Ако го разбера един ден, може би ще престана да го правя. Като малка ми бяха подарили спяща кукла, една от първите, които се появиха. Аз й махнах главата, за да видя как така става, че си отваря и затваря очите. И какво - видях вътре едни ластици, като тези, които баба ми слагаше на плетените гащи. И чудото изчезна. Ако разбера как пиша, ще се случи същото - чудото ще престане да е чудо.

Любовта окриляше поетичните ми упражнения, а стиховете ми даваха нетрадиционен привкус на любовта. И страдах, и се възвисявах, и се ядосвах на себе си, и се самооблажавах, нищо различно от всяка човешка любов.

Наистина голямата тема в поезията ми е любовта. За заводи и юзини не мога да пиша, защото в завод съм стъпвала само на литературно четене.

Пишех в кафенетата върху сметките, на пейките срещу дома на човека, докато зелената лампа в кабинета му светеше цяла нощ, защото така ми беше обещал, когато се разделяхме всеки по къщите си... Боже, млада и глупава съм била, но една дума не бих променила нито от чувството, нито от стиха си.

Така се случи, че от самото начало, когато се появих на литературната сцена, ме нарочиха за скандална поетеса. А кое ми беше скандалното - пишех за нещата такива, каквито са. Половината свят ги живее тези неща на невъзможните любови, ама си трае и се крие по кьошетата, а аз си ги казвам в прав текст. Художествен. Половината свят се припознава в моите думи, обаче половината от тази половина не иска да си го признае.

Всичко е в стиховете ми. Добри, лоши - други нямам. И не искам да имам. Както не искам да имам друг живот.”

Бермудски триъгълник

Две сме - изключващи се взаимно.
Двете не сме ли ти много?
Тя - пияна от изпитото вино,
аз - пияна от погледа ти.

Ти най-добре си знаеш цената.
Забавляваш ни - както смогваш.
Тя под масата търси ръката ти,
ти гледаш мене... Затрогващо е.

Една по една ни водиш на дансинга.
Прегръдки - дълги, колкото песен.
Право на избор ли? Везната на шанса
не се наклонява лесно.

Две сме. А ти си един. И единствен.
Как беше там, за триъгълника?
Смешно е. Тъжно е. И ми писна.
Аз съм избрала. Да тръгваме.