Мисли на Стоянка Мутафова

Стоянка Мутафова е сред най-популярните български актриси у нас. Истинското й име е Стояна-Мария Константинова Мутафова, но е било объркано в един афиш и днес актрисата е позната на всички ни просто като Стоянка. Родена е на 2 февруари 1922 г. в София. Баща й Константин Мутафов е драматург в Народния театър "Иван Вазов". Завършва класическа филология в Софийския университет "Св. Кл. Охридски" и Държавната театрална школа в София. От 1949 до 1956 г. е в Народния театър. Тя е един от основателите на Държавния сатиричен театър "Алеко Константинов", където работи от 1956 до 1991 г. В края на 2014 г. гранддамата на българския театър официално бе вписана в книгата с рекордите на Гинес като "най-възрастната играеща актриса в историята на света!"

Ден преди да навърши 95 години Стоянка Мутафова излиза на 1 февруари на сцената на Сатиричния театър “Алеко Константинов”.
Представяме ви някои от нейните сентенции за живота:

Който не носи театър в себе си, е умрял.

Ако реша да лудувам, го правя толкова бясно, че събирам полицията. Не мога по друг начин.

Всеки човек прави изкуство, а да обичаш родината си е най-голямото изкуство.

Голяма беда за актьорското съсловие е простотията...

Човек получава толкова много цветя два пъти в живота - когато идва и когато си отива. Аз идвам!

Без компютри няма напредък, но без изкуство няма живот.

Когато излизам на сцената, получавам особена сила, каквато в живота няма откъде от друго място да взема. Въпреки многото години аз съм си все така буйна, годините не могат да ме укротят... На сцената ми минават всички болежки. Дай ми на мен да съм стихийно бедствие и ми гледай сеира. Сцената ми е живецът и затова не се отказвам. Да стоя вкъщи, би значело духовна смърт за мен. Щом пълня салоните и ме аплодират, значи трябва да играя и публиката ме иска. Гледайте ми спектаклите, а не болестите!
Нямам проспани години. Нямам тихи любови.

С мен не е лесно да се живее. Но пък не е скучно.

Театърът, който ме направи „герой на мегдана” и позната даже и на кучетата, не беше само щедър. Той не е лесно място за живеене. В него има и много кал. И ако не се примириш с това, че и теб ще опръска, загиваш. Отдавна вече знам, че талантливият човек рядко е добър човек. В него разни сили се боричкат. И не мирясват. Това е истината за героите на мегдана. Другото са шашми и превземки.

Не мога да се прехласвам от благодарности към публиката. Артистите много обичат в интервютата да ръсят фрази като „Моят бог е моята публика“ или „За мен публиката е всичко“. Как могат да са всичко четиристотин души в салона, дето и лицата им не различаваш? Какъв е тоя бог, дето толкоз лесно му се кланяш? Я по-полека.

Понякога се чувствам много млада, много малка даже. Някои пъти като дете. Нещо детско си нося в себе си. Не се чувствам възрастна. Не, не, не. Не нося това, което много хора имат много рано - едно такова достолепие добиват в поведението си – така може, пък така не може. Както искам, така си живея."

Никога не вървя по магистрала. Карам по странични пътеки, насам-натам, докато си изградя образа. При мен няма постоянство и не повтарям нещата.
Знайте, че сте българи, а се старайте да надминете европейците!

Не се чувствам старица, нищо че изглеждам така.

Да ви кажа, за мен няма значение колко още ще продължи всичко това, колко ще трае. По-важно е да съм на сцената, докато мога. Там се чувствам истински пълноценна, истински щастлива. И нищо не ми липсва. Имам всичко.

На вас, уважаеми зрители, които никога няма да ми напишете писмо, няма да ме дръпнете за палтото на улицата с думите „Кажи някой майтап“, няма да ми поискате автограф, няма да ми ръкопляскате за щяло и нещяло, благодаря ви. Не ви виждам, но то не е защото не съм много наред с очите, след като един капак ме фрасна яко по главата, докато играех във „Великолепния рогоносец”. Нито защото се правя на велика. Откак театърът светува, артиста много очи го гледат. Но за мен са ценни вашите. Още веднъж ви благодаря. Ваша Стояна.