Методът Virgin

Смятам, че „късмет“ е един от най-погрешно разбираните и най-подценяваните фактори в живота. Онези хора и бизнеси, които обикновено са смятани за по-големи късметлии от останалите, също са подготвени да поемат големи рискове и по подразбиране са готови да паднат по очи. Абсолютно обратното – тези, които играят на сигурно поради страха от провал, никога не са толкова големи късметлии, колкото поемащите рискове. Случайност? Не мисля. За съжаление, повечето хора смятат, че вероятността да ги споходи късметът е равна на тази да ги удари гръм, сякаш е нещо, върху което нямат никакъв контрол. Е, по мое скромно мнение, няма как да са по-далече от истината – всеки, който иска да положи усилието да работи за късмета си, може сериозно да го подобри.

Спомням си, че гледах по телевизията финала на голф шампионата British Open и един от водачите изпълни дълбок greenside bunker^[1]. Топката излетя високо, но само закачи върха на флаг-щока и поразително точно падна в дупката. Един от британските коментатори възкликна: „О, Боже мой! Какъв късметлийски удар!“. Друг коментатор в кабината (доколкото си спомням, пенсиониран американски шампион) веднага контрира хапливо: „Късметлийски? Какво имате предвид с „късметлийски“? Знаете ли колко хиляди часа прекарваме в упражняване на удари като този? Той се опитваше да вкара топката в дупката и успя. Нека ви кажа нещо: работи се дълго и упорито за този късмет!“. Същото мнение веднъж беше изразено красноречиво и от Гари Плеърс, един от най-великите голф играчи на всички времена, в популярното му изказване:

„Колкото повече тренирам, толкова по-голям късмет имам!“.

Също като този голфър през годините многократно съм бил набеждаван за късметлия, но и аз вярвам, че усилената работа е изиграла водеща роля за всеки късмет, който се е изпречил на пътя ми. Трябва да призная, че понякога ми е трудно да си представя къде свършват случайностите и започва късметът, или иначе казано, как е възможно да е от толкова голямо значение за нечий път в живота да си на правилното място в правилния момент.

Късметлийски екзорсизъм

Класически пример на този феномен имаше огромно значение за ранния успех на Virgin Records. За наша изненада и радост, нашият първи издаден албум Tubular Bells на Майк Олдфийлд се превърна в голям хит във Великобритания, но продължихме и с опитите да го продадем на някого в Съединените щати. Въпреки успеха му в Европа и постоянните ми усилия, изглежда, просто не съумявах да убедя легендарния шеф на Аtlantic Records Ахмет Ертеюн, че един изцяло инструментален албум ще се продава добре в Северна Америка. За съжаление, той просто не можеше да го „разбере“. Един ден Ахмет просто си слушал албума в офиса (вероятно продължавал да се опитва да разбере за какво е целият този шум), когато влязъл филмовият режисьор Уилям Фридкин, който търсел музикален фон за филма, по който работел. С невероятната намеса на съдбата, преди Ахмет да го спре, Фридкин чул Tubular Bells, моментално се влюбил в него и дотам: той получи музикален фон за филма си, а ние – нашата американска сделка с Atlantic. А, да. Оказа се, че филмът, по който работи, е „Екзорсистът“, а той беше предопределен да се превърне в един от най-големите хитове на бокс офис класациите и помогна за представянето на Tubular Bells пред световната публика. Наречете го късмет, ако щете, но и тогава прекарах много време в дрънкане на глупости на Ахмет и ако той беше достатъчно заинтригуван да изслуша албума още веднъж, вероятно нямаше да го направи точно в този критичен момент.

Късметът на чилиеца

Има още много такива съдбовни ситуации, които се случват веднъж в живота и когато се намираш на правилното място в правилния момент може да се създаде възможност, без каквато и да е предварителна подготовка. Когато това се случи, нещата опират до способността на човека да разпознае ситуацията и да сграбчи момента.

Моят приятел, да го наречем Антонио, израснал в Сантяго, Чили, и в крайна сметка постъпил в престижния Станфордски университет, където щял да получи следдипломна квалификация по бизнес администрация и поведенчески науки. Един ден се наредил на дълга опашка пред киното и двамата с непознатия до него разбрали, че билетите са свършили и трябва да дойдат друг ден. Еднакво ядосани, те се заговорили и в отворилото им се свободно време решили да изпият по кафе. Антонио попитал непознатия, който също учел в Станфорд, с какво се занимава, а непознатият отгворил, че с приятел състудент работят по проект, свързан с изследователски машини. Когато се разделяли, непознатият дал на моя приятел копие на разработката си и му предложил да я прочете и пак да поговорят на следващия ден.

 

Антонио се опитал да прочете този подчертано технически документ, но той в голямата си част описвал алгоритми и други такива неща, които били твърде далеч от самия него. Въпреки това той бил силно заинтригуван от обекта на проекта – да се систематизира огромен обем информация в мрежата според популярността на страниците. Накратко, бил поразен от маркетинговия потенциал на идеята. Затова на другия ден, когато Антонио се срещнал с новия си познат, го попитал как може да се включи. Казали му, че са още в началото на набиране на капитал, необходим за стартирането на бизнеса, оценен на стотици милиони долара, и че биха се радвали да го привлекат като инвеститор. В онзи момент, който щял да се окаже повратен в живота му, Антонио казал:

„Имам 10 хиляди долара, с които мислех да си купя кола на старо, но вместо това може да ги вложа в компанията ви. Какво ще ми донесе това?“

Казали му, че ще получи 1 процент от собствеността и така договорили сделката.

Ако все още не сте се досетили, студентът, с когото Антонио говорил, бил Серж Брин, а приятелят му се наричал Лари Пейдж. Въпреки че първоначалното име на проекта било Back Rub, те планирали да кръстят компанията си Googol – на математическия термин, но решили да го променят на по-интересното Google. Една доста смахната дума, но обречена да влезе в речника на всеки език на планетата.

Противоположна на историята на моя приятел Антонио е тази на Роналд Уейн. Уейн работел заедно със Стив Джобс в Atari и станал един от съоснователите на Apple заедно с Джобс и Возняк. На 40-годишна възраст Уейн бил почти два пъти по-възрастен от своите партньори и затова се съгласил да действа основно като „старши съветник“ на начинанието, в замяна на което получил 10-процентен дял от новата компания. Освен всичко останало, Уейн изготвил споразумението между тримата, скицирал първото лого на компанията и написал ръководството за Apple 1. Въпреки това, по различни причини Уейн не одобрявал начина, по който се развиват нещата, както и не бил особено щастлив да работи с Джобс, затова само след няколко месеца Уейн обявил, че напуска, и осребрил дела си в компанията с еднократна печалба в размер на 800 долара. Ако беше останал и беше проявил търпение, днес този дял щеше да е на стойност 15 милиарда долара! Е, това лош късмет ли е, или лоша преценка? Може би по малко и от двете, но оставям на вас да решите.

Но моят чилийски приятел не е Роналд Уейн и е бил достатъчно проницателен да запази единствената си акция в Google и да реинвестира всичките си дивиденти. Така и не си купил кола втора ръка, но онези 10 хиляди долара сега струват милиарди. Излишно е да казвам, че най-големият късмет в живота на Антонио бил да отиде да гледа популярен филм в малко кино. Ако бяха останали само още две места, животът му би бил доста различен. Но за да накара късмета да работи за него, трябвало да е достатъчно умен да разпознае възможността, когато се появи, и смел да рискува своите 10 хиляди долара – всичко, с което разполагал по онова време – заради двама млади студенти с мечта. Със сигурност бих нарекъл това комбинация от добър късмет и добра преценка: два елемента, чийто сбор винаги е повече от цялото.

Късмет там долу

През годините с компаниите от семейството на Virgin сме преживели редица събития, които се определят като голям късмет, но едва ли има по-голям от този, който ни споходи през 2000 г., когато отворихме магазин в Австралия с новоизлюпената Virgin Blue. Започнахме с очакването, че ще имаме поне два основни конкурента в лицето на Qantas Airlines и Ansett Australia. Qantas бяха националният превозвач, а Ansett работеха от 1935 г. Знаехме, че Ansett имат финансови затруднения, но току-що бяха придобити от Air New Zealand и Singapore Airlines, затова решихме, че най-вероятно ще се стабилизират. Не стана точно така и по коледните празници на 2000 г. ни заля твърде голям трафик за тогавашната ни скромна дейност, когато австралийските авиационни власти спряха полет на Ansett заради нарушения в поддръжката. Tе обаче успяха да се окопитят и през април 2001-ва на практика направиха неуспешен опит – който аз не толерирах – да ни изкупят, а това беше ясен знак, че колкото и малки да бяхме, те виждаха в нас бъдеща голяма заплаха за оцеляването си.

През септември, когато стана ясно, че Ansett са покрили загубата си за предходната година в размер на 200 милиона долара, Air New Zealand и Singapore Airlines се оттеглиха. На 14 септември 2001 г. Ansett приземиха всичките си над 100 самолета и прекратиха дейността си, оставяйки на земята хиляди пътници и изхвърляйки на улицата 16 хиляди души, останали без работа. Краят на Ansett не само внезапно ни превърна във втория най-голям превозвач, но и отвори свободни терминали на редица летища около Австралия, на които отчаяно се бяхме опитвали да получим прилични съоръжения.

Късмет ли беше, или просто се случи така, че бяхме на правилното място в правилния момент. Мисля, че както в случая с Антонио, беше по малко и от двете. Когато пуснахме авиолинията в Австралия, очаквахме, че Ansett ще са част от играта още дълго време. Стигаше ни, че сме добри, колкото тях, и плановете ни не включваха да ги няма в бизнеса. Помогна ли ни отпадането на Ansett да се развием и да процъфтим в Австралия по-бързо, отколкото това би се случило при други обстоятелства? Абсолютно! Но така както Антонио беше имал куража да инвес-тира своите 10 хиляди долара, така ние имахме смелостта да се позиционираме на правилното място, когато бедата за друг се превърна в щастие за нас.

Това не беше първият път, в който имахме подобен добър късмет с нашите авиокомпании. Това, което се случи в Австралия, беше почти точно копие на опита ни с Virgin Atlantic във Великобритания 14 години по-рано. В края на 1987 г. само две години и половина след като се бяхме издигнали в небето, British Caledonian (популярна като B-Cal), тогавашният втори най-голям английски превозвач, който беше в агония от няколко години, беше придобит от British Airways. Първоначално се противопоставихме на поглъщането, защото смятахме, че това ще направи British Airways още по-силни, но бързо осъзнахме, че всяко нещо си има край, лошото също. Веднага щом B-Cal прекратиха дейността си, пред нас се отвориха някои доста вълнуващи възможности – можехме да летим от Лондон до летище JFK – главното международно летище на Ню Йорк (преди това имахме достъп едва до Newark, Ню Джърси), както и до Токио и Лос Анджелис, където започнахме да предлагаме услуги съответно през 1988, 1989 и 1990 г. По-късно последваха Бостън, Сан Франциско и Хонконг. Ако B-Cal бяха оцелели, никога нямаше да получим достъп до тези високодоходни дестинации или със сигурност щеше да ни отнеме много по-дълго време да получим разрешителни.

Да повторим: някои го наричат късмет, а аз предпочитам да го наричам пряко следствие от смелостта да се позиционираш на правилното място в правилния момент – въпреки мнението на всички така наречени авиоексперти, които твърдяха, че Virgin Atlantic е погрешна идея на погрешно място в погрешен момент!

Винаги съм се чудил как може хората толкова бързо да казват: „Еха! Това си е чист късмет!“ и напълно да пренебрегват всеки възможен принос на късметлията към положителния развой на събитията. Същите хора рядко ще кажат: „Е, просто лош късмет!“, когато някой се сблъска с проблеми, дори да няма вина за тях. Твърдо вярвам, че умните лидери и предприемачи имат навика да създават късмета си – това е известно и като поемане на риск – точно както Брет Годфри хвърли заровете и се паднаха шестици с нашето влизане в Австралия в правилния момент. Затова работете здраво за своя късмет – не стойто под дърво по време на буря и не се страхувайте да говорите с непознати – няма как да знаете дали отсреща не е вашият Серж!

Наречете го както искате – късмет, знак от съдбата, случайност, да си на правилното място в правилния момент или дори усилена работа. Но според мен никой не е дефинирал този мистериозен елемент по-добре от римския философ Сенека, който преди около две хиляди години го е казал брилянтно: „Късметът е онова, което се случва, когато подготовката срещне възможността.“

Амин.

Откъс от „Методът Virgin“, най-новата книга на Ричард Брансън, издадена у нас от AMG, по-малко от месец преди публичната лекция на големия предприемач пред българска публика на 19 май в НДКV

^[1] Вид удар в голфа. – Бел. прев.