Вислава Шимборска
Вислава Шимборска (2.07.1923 – 1.02.2012, Краков Полша) e световноизвестна поетеса, есеистка и преводачка, отличена през 1996 г. с Нобелова награда за литература. При обявяването на избора си Нобеловият комитет я нарече „Моцарт на поезията“. Смесила елегантността на езика с „яростта на Бетовен“ тя засяга сериозни теми с чувство за хумор.
Шимборска е най-популярният поет в Полша. Макар да твори близо шест десетилетия, тя публикува по-малко от 400 стихотворения в общо 20-ина стихосбирки. Запитана защо се е получило така, тя отговаря: „В стаята ми има кошче за боклук. Стихотворение, написано вечерта, се чете на сутринта. И не винаги оцелява“.
Три най-необикновени думи
Щом изричам думата Бъдеще,
първата й сричка вече отминава в миналото.
Щом изричам думата Тишина,
погубвам я.
Щом изричам думата Нищо,
създавам нещо, което да се побере не може в никакво небитие.
Да напишеш автобиография
Какво е необходимо?
Необходимо е да напишеш молба,
и към молбата да приложиш автобиография.
За да откъснеш вниманието от това колко си живял,
е добре автобиографията да е кратка.
Краткостта и внимателният избор на данните са задължителни.
Променяш пейзажите в адреси
и несигурните спомени в точни дати.
От всичките любови е достатъчна само брачната,
и от всички деца само тези родените.
По-важно е кой те познава, а не кой познаваш ти.
Пътувания - само ако са в чужбина.
Принадлежността към едно какво, но без защо.
Хвалби без мотивация.
Пишеш все едно никога не говориш със себе си
и се отбягваш.
Отбягваш кучета, котки и птици,
евтини украшения от миналото, приятели и мечти.
По-добре цената, отколкото стойността
и заглавието вместо съдържанието.
По-добре номерът на обувката, вместо това къде отива
онзи, за който те вземат.
Добавяш снимка с ухото да се вижда.
Формата има значение, не това което чува.
Какво се чува?
Шума на колите мачкащи хартията.
Първата любов
Казват,
че първата любов е най-важна.
Това е много романтично,
но не е моят случай.
Имаше между нас нещо и нямаше,
ставаше и си отиде.
Не ми треперят ръцете,
когато попадам на разни подаръчета
и на свитъка със писма, завързан
със шнурче -
да беше поне със панделка.
Срещата ни - единствена след години
беше разговор между два стола
край студената маса.
Други любови
чак досега дълбоко
дишат във мене.
Онази е вече без дъх - как да въздъхне.
...
Разговор с камъка
Чукам на вратата на камъка.
- Аз съм, пусни ме.
Искам да влезна в твоята вътрешност,
да се огледам наоколо,
да те поема като дъх.
- Иди си - казва камъка. -
Аз съм плътно затворен.
Дори разбити на части
ще бъдем плътно затворени.
Дори стрити на пясък
никого не ще пуснем.
Чукам на вратата на камъка.
- Аз съм, пусни ме.
Идвам с чисто любопитство.
Живота за него е единствен шанс.
Имам намерение да се разходя през твоя замък,
а после да посетя още и листа и капка вода.
Малко време имам за това.
Моята смъртност би трябвало да те трогне.
- Аз съм от камък - казва камъка -
и по необходимост трябва да съм сериозен.
Отивай си.
Нямам мускули за смях.
Чукам на вратата на камъка.
- Аз съм, пусни ме.
Чула съм, че в теб има големи пусти зали,
не видяни, красиви напразно,
глухи без ехо на ничии стъпки.
Признай си, че сам ти малко за това знаеш.
- Големи и пусти зали - казва камъка -
но в тях няма място.
Красиви, може би, но извън вкуса
на твоите бедни чувства.
Можеш да ме познаеш, никога не ще ме узнаеш.
С цялата повърхност се обръщам към теб,
а с цялата си вътрешност лежа обърнат.
Чукам на вратата на камъка.
- Аз съм, пусни ме.
Не търся в тебе приют завинаги.
Не съм нещастна.
Не съм бездомна.
Моят свят си заслужава да се върна.
Ще влезна и излезна с празни ръце.
И за доказателство, че наистина съм била,
няма да дам нищо освен думи,
на които никой няма да повярва.
- Няма да влезнеш - казва камъка. -
Липсва ти чувство за участ.
Дори поглед изострен до всевиждащ
за нищо няма да ти послужи без чувство за участие.
Няма да влезнеш, едва имаш намерение за това чувство,
едва зародиш, само въображение.
Чукам на вратата на камъка.
- Аз съм, пусни ме.
Не мога да чакам два хиляди века
за да влезна под твоята стряха.
- Ако не ми вярваш - казва камъка -
обърни се към листа, ще ти каже същото, което и аз.
Към капката вода, ще каже както листа.
На края запитай косъм от собствената си глава.
Смях ме напушва, смях, огромен смях,
който да се смея не умея.
Чукам на вратата на камъка.
- Аз съм, пусни ме.
- Нямам врата - казва камъка.
Шимборска е най-популярният поет в Полша. Макар да твори близо шест десетилетия, тя публикува по-малко от 400 стихотворения в общо 20-ина стихосбирки. Запитана защо се е получило така, тя отговаря: „В стаята ми има кошче за боклук. Стихотворение, написано вечерта, се чете на сутринта. И не винаги оцелява“.
Три най-необикновени думи
Щом изричам думата Бъдеще,
първата й сричка вече отминава в миналото.
Щом изричам думата Тишина,
погубвам я.
Щом изричам думата Нищо,
създавам нещо, което да се побере не може в никакво небитие.
Да напишеш автобиография
Какво е необходимо?
Необходимо е да напишеш молба,
и към молбата да приложиш автобиография.
За да откъснеш вниманието от това колко си живял,
е добре автобиографията да е кратка.
Краткостта и внимателният избор на данните са задължителни.
Променяш пейзажите в адреси
и несигурните спомени в точни дати.
От всичките любови е достатъчна само брачната,
и от всички деца само тези родените.
По-важно е кой те познава, а не кой познаваш ти.
Пътувания - само ако са в чужбина.
Принадлежността към едно какво, но без защо.
Хвалби без мотивация.
Пишеш все едно никога не говориш със себе си
и се отбягваш.
Отбягваш кучета, котки и птици,
евтини украшения от миналото, приятели и мечти.
По-добре цената, отколкото стойността
и заглавието вместо съдържанието.
По-добре номерът на обувката, вместо това къде отива
онзи, за който те вземат.
Добавяш снимка с ухото да се вижда.
Формата има значение, не това което чува.
Какво се чува?
Шума на колите мачкащи хартията.
Първата любов
Казват,
че първата любов е най-важна.
Това е много романтично,
но не е моят случай.
Имаше между нас нещо и нямаше,
ставаше и си отиде.
Не ми треперят ръцете,
когато попадам на разни подаръчета
и на свитъка със писма, завързан
със шнурче -
да беше поне със панделка.
Срещата ни - единствена след години
беше разговор между два стола
край студената маса.
Други любови
чак досега дълбоко
дишат във мене.
Онази е вече без дъх - как да въздъхне.
...
Разговор с камъкаЧукам на вратата на камъка.
- Аз съм, пусни ме.
Искам да влезна в твоята вътрешност,
да се огледам наоколо,
да те поема като дъх.
- Иди си - казва камъка. -
Аз съм плътно затворен.
Дори разбити на части
ще бъдем плътно затворени.
Дори стрити на пясък
никого не ще пуснем.
Чукам на вратата на камъка.
- Аз съм, пусни ме.
Идвам с чисто любопитство.
Живота за него е единствен шанс.
Имам намерение да се разходя през твоя замък,
а после да посетя още и листа и капка вода.
Малко време имам за това.
Моята смъртност би трябвало да те трогне.
- Аз съм от камък - казва камъка -
и по необходимост трябва да съм сериозен.
Отивай си.
Нямам мускули за смях.
Чукам на вратата на камъка.
- Аз съм, пусни ме.
Чула съм, че в теб има големи пусти зали,
не видяни, красиви напразно,
глухи без ехо на ничии стъпки.
Признай си, че сам ти малко за това знаеш.
- Големи и пусти зали - казва камъка -
но в тях няма място.
Красиви, може би, но извън вкуса
на твоите бедни чувства.
Можеш да ме познаеш, никога не ще ме узнаеш.
С цялата повърхност се обръщам към теб,
а с цялата си вътрешност лежа обърнат.
Чукам на вратата на камъка.
- Аз съм, пусни ме.
Не търся в тебе приют завинаги.
Не съм нещастна.
Не съм бездомна.
Моят свят си заслужава да се върна.
Ще влезна и излезна с празни ръце.
И за доказателство, че наистина съм била,
няма да дам нищо освен думи,
на които никой няма да повярва.
- Няма да влезнеш - казва камъка. -
Липсва ти чувство за участ.
Дори поглед изострен до всевиждащ
за нищо няма да ти послужи без чувство за участие.
Няма да влезнеш, едва имаш намерение за това чувство,
едва зародиш, само въображение.
Чукам на вратата на камъка.
- Аз съм, пусни ме.
Не мога да чакам два хиляди века
за да влезна под твоята стряха.
- Ако не ми вярваш - казва камъка -
обърни се към листа, ще ти каже същото, което и аз.
Към капката вода, ще каже както листа.
На края запитай косъм от собствената си глава.
Смях ме напушва, смях, огромен смях,
който да се смея не умея.
Чукам на вратата на камъка.
- Аз съм, пусни ме.
- Нямам врата - казва камъка.
0 Коментара