Емануил Попдимитров

Емануил Попдимитров

23.10.1885 г., Груинци, Сърбия - 23 май 1943 г.

Емануил Попдимитров е български поет, философ, литературен критик, писател и общественик.
За пръв път печата стихове през 1907 в сп. „Художник“. Твори във всички литературни жанрове - лирика, лиро-епически поеми, художествена проза, драматургия, литературна теория и критика. Създава произведения за деца - стихове, поемки, приказки, „драматични поеми“. Автор е на философски студии. Философските му възгледи са формирани под влиянието на А. Шопенхауер, Фр. Ницше,Й. Ремке и главно на А. Бергсон. Допринася за изграждането на българската философска култура не чрез самобитни идеи, а чрез рецепцията на модерни за времето в Европа философски теории. Пръв в България прави системен анализ на Бергсоновите естетически възгледи (кн. „Естетиката на Бергсона“).
Най-безспорни са достиженита на Попдимитров като лирик. Той се утвърждава преди всичко със 17-те си „Женски портрети“ от стихосбирките „Сънят на любовта“ и „Песни“ и с пейзажните си стихотворения.

Емануил Попдимитров е полиглот и преводач, владеещ доста езици - сръбски, френски, немски, италиански, руски, норвежки, турски, унгарски, румънски, латински, еврейски и др



Сънят на Шели
Звезди над мен и нощ бездънна,
с вълни се боря, в бездни тъна...
В миг блясват отнени градини:
там златни рибки къпят се в лъчи
в лазура тих, в простори сини,
на нимфи роят весело хвърчи.

Там под води, навек заспали,
високи огнени корали
в предвечен палмов лес растат,
там бледни лилии цъфтят...
И като в сън и някакъв захлас
корал и цвят за Мери късам аз.

из Женски портрети

Лаура
Ти си като пъпка от кремова роза, Лаура...
О, роза през зимните нощи с виелици снежни и буря,
когато цветята цъфтят по стъклата,
и клонът безлистен трепери,
докоснах аз с кремова роза кристалните двери.
- Събуди се, небесна невясто заспала!

Аз леко преддвери докоснах... Ти леко подигна воала
и каза: - Как дълго те чаках!.. Задремах под
снежната буря.

- Твоя глас е виола Кремонска, Лаура.
Когато цветята цъфтят по стъклата
и клонът безлистен трепери,
на глуха виола Кремонска аз свиря под светлите двери.
Понесе се вихъра снежен... безмълвна ти спусна воала.
- Събуди се, небесна невеста заспало...

Ирен
Наведен, на пейка самотна седях уморен
сред някакъв шумен и стар булевард непознат.
Ехтеше тълпата пред мене в стохилядний град.
наведен, на пейка самотна седях уморен
и мислех за тебе, Ирен!

Аз мислех в забрава, тъжовен и блед, примирен,
как пътя ми с тръне съдбата навеки постла,
а сивата Грижа над мене наведе крила.
и мислех в забрава, тъжовен и блед, примирен
за моята младост, Ирен.

Припомних си вашето знаме и праздничний ден,
ръцете, косите и твоите бледни черти,
на ранна бе смърт обещата, обречена ти!
Припомних си светлото знаме и празничний ден
и горко заплаках, Ирен!

А после: и тъмния креп над вратите развян,
воал и кандило... и бледно и строго лице,
и твойте за път безнадежден скръстени ръце!
Припомних си тъмния креп над вратите развян
и плаках за тебе, Ирен...

И ето - в разгара ликуващ на слънчеви ден -
аз пак се намерих след стар булевард непознат,
ехтеше тълпата безгрижна в стохилядний град,
а тъжен, в разгара ликуващ на слънчеви ден -
аз плачех за тебе, Ирен.