Зимбил цвете

Ти ми казваш, зимбил цвете,
че не можеш да блестиш,
че студове, че ветрове
ти не дават да цъфтиш.

Успокой се, мой зимбилко,
ти ще видиш ясен ден,
а ази ще да завена
още крехък и зелен.


Мене гонят ветровете
с свойта страшна мокрота
и хората с свойта глупост
и с своята простота.

А най-много ме преследва
мойта собствена душа,
защото ми препятствува
с “дано” да се утеша.

Стихотворението е на  Любен Каравелов