Хорхе Букай

"Да се обичаме с отворени очи", новата книга на Хорхе Букай


Това е четвъртата книга, която излиза на български  за по-малко от две години - след "Нека ти разкажа", "Приказки за размисъл" и "Писма до Клаудия"

Хорхе Букай, психотерапевтът, писателят, покорил хиляди по целия свят, пристига у нас на 7 юни, поканен от българските му издатели "Хермес". София, Пловдив и Стара Загора са градовете в които ще се срещне със своите почитатели и ще раздава автографи върху новата си книга "Да се обичаме с отворени очи".

София - 9 юни от 19 ч в книжарница "Хеликон - Витоша".

Пловдив - 10 юни от 18 ч в книжарница "Хермес".

Стара Загора - 12 юни от 11 ч в библиотека "Захарий Княжески".

"Да се обичаме с отворени очи" е роман, oсновната тема е любовта и изграждането на взаимоотношенията в една двойка. Написан в съавторство със Силвия Салинас.

Сюжетът е изненадващ и оригинален и Хорхе Букай ни убеждава, че връзката между двама души е възможна, стига да опознаем първо себе си. Трябва да помним, че няма интимност без конфликти и че истинската любов означава да помогнем на другия да бъде този, който е. Историята започва от презумпцията, че ние създаваме "идеализирания Аз", защото отричаме или не позволяваме у нас да се проявят черти, които отхвърляме.

Влюбването е моментът, в който тази война със себе си спира.

Човек има не правото, а задължението да бъде щастлив

Думата задължение звучи неточно, но истинската любов означава да помогнем на другия да бъде този, който е. Любов е да обичаме и живеем с истинския човек, а не нашата представа за това какъв искаме да бъде. Да обичаме с отворени очи, да обичаме истинските хора, а не нашите представи и очаквания за тях. И всичко започва с една среща. Аз с теб. Ти с мен. Аз със себе си. Ти със себе си. Ние със света.



"Окованият слон"

първият разказ от книгата “Нека ти разкажа” на Хорхе Букай

"Кaкво тpябвa дa нaпpaвим, зa дa смe щaстливи?" Cпоpeд Хорхе Букaй, зa дa тpъгнeм по пpaвилния път, тpябвa дa си отговоpим нa слeднитe въпpоси: Кой съм? Къдe отивaм? C кого? He бивa пътят дa опpeдeля кои смe ниe, нито пък човeкът, който ни пpидpужaвa, дa peшaвa къдe отивaмe. По пътя тpябвa eдновpeмeнно дa сe зaбaвлявaмe и дa сe учим, дa оцeнявaмe товa, коeто имaмe, и бeз дa пpeстaвaмe дa вяpвaмe в сeбe си, дa зaпочвaмe отнaчaло и по paзличeн нaчин „всeки път, когaто сe нaложи”.

-Не мога–казах му. -Не мога!

-Сигурен ли си?- попита ме той.

-Да, толкова бих искал да седна с нея и да й кажа какво чувствам… Но знам, че не мога.

Дебелия седна като Буда в едно от ужасните сини кресла в кабинета си. Усмихна се, погледна ме в очите и снижавайки глас, както винаги, когато искаше да го слушат внимателно, ми каза:

- Нека ти разкажа…..

И без да чака отговор, започна да разказава.

Когато бях малък бях влюбен в цирка и най-много от всичко обичах животните. Особено слона ,който беше любимото ми животно и на другите деца, както разбрах по-късно. На всяко представление той демострираше невроятното си тегло, ръста и силата си …. Но след номера и дори малко преди да излезе на арената, стоеше завързан за едно колче, забито в земята, със закачена на крака му верига.

А колът беше само парченце дърво забито едва няколко сантиментра в земята. И въпреки дебелата и здрава верига, ми беше съвсем ясно, че едно толкова силно животно, способно да изтръгне цяло дъряо от корен, би могло лесно да се освободи от кола и да избяга.

Тук явно има някаква закадка. Какво го спира тогав? Защо не бяга?

Когато бях на шест–седем години още вярвах, ,че възрастните са много умни. И попитах един учител, един отец и един мой чичо за загадката на слона. Някои от тях ми обясни, че слонът не бягал защото бил дресиран.

Тогава зададох съвсем ясно въпроса :“Щом е дресиран, защо го оковават ?„.

Не си спомням да съм получил някакъв смислен отговор. С времето забравих за слона и за колчето и си спомнях за него само когато срещнах други хора, които си бяха задавали този въпрос.

Преди години разбрах, че за щастие се е намерило достатъчно умен човек, който е открил отговора:

Слонът от цирка не бяга, защото е бил вързан за такъв кол още много, много малък.

Затворих очи и си представиш беззащитното новородено слонче, вързано за кола. Сигурен съм, че тогава малкото слонче се е дърпало, блъскало и напъвало, мъчейки се да се освободи. Но въпреки всички усилия, не е успяло, защото онзи кол е бил твърде здрав за него.

Представих си как е заспивало изтощено и как на другия ден отново се е мъчело, на следващия и на по-следващия също….. Докато един ден, един ужасен за него ден, животното просто е повярвало в своето безсилие и се е примирило с участа си.

Огромния силен слон, който виждаме в цирка, не бяга, защото си мисли, горкият, че не може.

Споменът за поражението, преживяно малко след раждането му, го е белязал завинаги.

Но най-лошото е, че той никога не дръзва да постави под съмнение този спомен.

Никога, никога не дръзва да изпробва отново силата си….

–Така е, Демиан. Всички ние сме донякъде като слона в цирка: крачим по света, привързани към стотици колове, които ни отнемат свободата.

Живеем с мисълта, че “не можем” да направим кум неща, просто защото някога, преди много време, като малки, сме опитали и не сме успели.

Така ставаме като слона и си набиваме е главата : “Не мога, не мога и никога няма да мога.”

Растем с тази мисъл, която сами сме си внушили, и за това никога повече не се опитваме да се освободим от кола.

Понякога, като усетим оковите и веригите задрънчават, поглеждаме под око колчето и си мислим: “Не мога и никога няма да мога”.

Хорхе направи дълга пауза. После се приближи, седна на пода пред мен и продължи:

-Това става и с теб, Деми. Живееш, обвързан със спомена за един Демиан, който не е успял и който вече не съществува.

Единствения начин да разбереш дали можеш да постигнеш нещо, е да опиташ пак, влагайки цялата си душа….

Цялата си душа!