Ако ме забравиш

Ако ме забравиш стихотворение от Пабло Неруда

Ако ме забравиш

Искам да разбереш само едно ...



Ти знаеш как е:
ако погледна
кристалната  луна, червения клон
на бавно пристъпващата  есен в моя прозорец,
ако  докосна
близо до огъня
ситната пепел
или набръчканото тяло на дънера,
всичко ме понася към теб,
като че всичко, което съществува,
аромати, светлина, метали,
бяха малки лодки плаващи
към твоите острови, които  чакат  за мен.

Добре, сега,
ако малко по малко спреш да ме обичаш
Ще спра да те обичам малко по малко и аз.

Ако внезапно
ти ме забравиш
не ме търси,
защото аз вече ще съм те забравил.

Ако мислиш дълго и лудо,
вятъра от платната,
ще мине през моя живот,
и ти ще решиш
да ме оставиш на брега
на сърцето, където съм пуснал корени,
помни,
че на този ден,
в този час,
Аз ще вдигна моите ръце
и моите корени ще потърсят
друга земя.

Но
ако всеки ден,
всеки час,
ако чувстваш, че си предназначена за мен
с неумолима сладост,
ако всеки ден едно цвете
се изкачва до устните ти да ме търси,
О, любов моя, о мила  моя,
в мен всичко гори отново,
в мен нищо не е угасено или забравено,
моята любов се храни с любовта ти, възлюбена моя,
и докато живееш, той ще бъде в твоите ръце,
без да напусне моите.

Едно стихотворение на Пабло Неруда в превод на Соня Цочева



Quiero que sepas una cosa....

Tú sabes cómo es esto:
si miro la luna de cristal, la rama roja
del lento otoño en mi ventana,
si toco junto al fuego
la impalpable ceniza
o el arrugado cuerpo de la leña,
todo me lleva a ti,
como si todo lo que existe:
aromas, luz, metales,
fueran pequeños barcos que navegan
hacia las islas tuyas que me aguardan.

Ahora bien, si poco a poco dejas de quererme
dejaré de quererte poco a poco.

Si de pronto me olvidas
no me busques,
que ya te habré olvidado.

Si consideras largo y loco
el viento de banderas
que pasa por mi vida
y te decides a dejarme a la orilla
del corazón en que tengo raíces,
piensa que en esa día,
a esa hora levantaré los brazos
y saldrán mis raíces
a buscar otra tierra.

Pero si cada día,cada hora,
sientes que a mí estás destinada
con dulzura implacable,
si cada día sube
una flor a tus labios a buscarme,
ay amor mío, ay mía,
en mí todo ese fuego se repite,
en mí nada se apaga ni se olvida,
mi amor se nutre de tu amor, amada,
y mientras vivas estará en tus brazos
sin salir de los míos.

I want you to know
one thing.

You know how this is:
if I look
at the crystal moon, at the red branch
of the slow autumn at my window,
if I touch
near the fire
the impalpable ash
or the wrinkled body of the log,
everything carries me to you,
as if everything that exists,
aromas, light, metals,
were little boats that sail
toward those isles of yours that wait for me.

Well, now,
if little by little you stop loving me
I shall stop loving you little by little.

If suddenly
you forget me
do not look for me,
for I shall already have forgotten you.

If you think it long and mad,
the wind of banners
that passes through my life,
and you decide
to leave me at the shore
of the heart where I have roots,
remember
that on that day,
at that hour,
I shall lift my arms
and my roots will set off
to seek another land.

But
if each day,
each hour,
you feel that you are destined for me
with implacable sweetness,
if each day a flower
climbs up to your lips to seek me,
ah my love, ah my own,
in me all that fire is repeated,
in me nothing is extinguished or forgotten,
my love feeds on your love, beloved,
and as long as you live it will be in your arms
without leaving mine.

-- Pablo Neruda