Марина Цветаева

 

Не мисля и не страдам, и не споря,
не спя.
Към кораба,
към слънце, към луната, към море
не се стремя.

Не чувствам, че стените са горещи,
не виждам зеления парк.
Не чакам отдавна подарък от среща
желан.

Не радва ме утрото и трамвая
в звънящия бяг.
Не виждам деня и всичко забравям,
числата, века.

По въже опънато ходя
като малък смешник.
На другиго в сянката бродя —
близнак-лунатик.

13 юли 1914
© превод от руски език: Мария Шандуркова

 

«Когда меня любят — удивляюсь, когда не любят — удивляюсь, но более всего удивляюсь, когда ко мне равнодушны».
Легкомыслие! — Милый грех,
Милый спутник и враг мой милый!
Ты в глаза мне вбрызнул смех
и мазурку мне вбрызнул в жилы.
Научив не хранить кольца, -
с кем бы жизнь меня ни венчала!
Начинать наугад с конца
И кончать еще до начала.
Быть как стебель и быть как сталь
в жизни, где мы так мало можем...
— Шоколадом лечить печаль
И смеяться в лицо прохожим!

Освен обич

Не обичах, но плаках. Не, не, не обичах, но сочех

аз на тебе единствено онзи лик, обожаван докрай.

Ни причини, ни улики имаше в чувството, впрочем:

не любов беше май.

 

Но на нас само образът кимна в среднощната зала,

само ти, само аз му донесохме стих жалостив

и това обожание беше по-свързваща цялост

от страстта — порив див.

 

Ала поривът мина, някой ласкаво в миг приближи се,

тънещ в обич, наместо молитва. Недей ме съди.

Знай, че в будната памет като нота най-нежна — пак ти си

въздух в мойте гърди.

 

В мойта тъжна душа като в дом незаключен бе скитник…

/Онзи летен наш дом/. Ти твърдиш, че забравих, но аз

всеки миг с теб запълних. Бе чувството тъжно и скритно,

но не бе, уви, обич, ни страст.

лято 1910

© превод от руски език: Галина Иванова