"... и аз ще бъда жива, вечно жива, защото мойто слънце няма да залязва."

Петя Дубарова

Петя Стойкова Дубарова е родена на 25.04.1962 г. в Бургас. Учи в АЕГ "Гео Милев" в родния си град.

Самоубива се, ненавършила 18 години, на 04.12.1979 г.

Пише стихове от най-ранна детска възраст. Неин духовен наставник е поетът-преводач Григор Ленков. През краткия си живот Дубарова създава оригинални поетични творби, импресии, приказки и разкази, които се открояват в литературния живот на 70-те със самородната си изразна лекота, с дързостта и свежестта на художественото виждане.

Поетесата естетизира първозданните стихии и вечните човешки ценности, възвръщайки архетипния им смисъл и първичната красота. Нейните произведения излизат посмъртно в книгите "Аз и морето" (1980; 1981), "Поезия. Стихове и разкази от различни години" (1984), "Лястовица. Стихове и разкази" (1987), "Най-синьото вълшебство" (1988), "Ученическа тетрадка" (1990), "Из писмата, дневника, творчеството на Петя Дубарова" (1991), "И светла, и истинна" (1993), "На слънцето сестра" (1995), "Петя Дубарова. Проза. Т. 1. Поезия. Т. 2" (2006-2007).

 

 

Понякога съм толкова добра,
че цялата изтръпвам и боли ме.
И вените ми, сплетени в гора,
ми търсят ново, благородно име.
Понякога съм толкова добра!...
И скрива ме във коша си чемшира
на двора. Неизмислена игра
ме търси и ръцете ми намира!
Понякога съм светла като мед.
Тогава светли устни ме обичат.
Понякога съм златен слънчоглед,
красив като главата на момиче.
Понякога съм бяла и добра.
Как рядко ми се случва да съм бяла!
Тогава искам сън да подаря
на всекиго. И свойта обич цяла
да счупя на парченца от стъкло,
да пръсна и добри ръце да сгрея.
И дала сок на нечие стъбло,
да пазя свойта тайна, че живея!

Петя Дубарова
25.06.1962 - 04.12.1979