Недялко Йорданов
Недялко Йорданов
е български поет и драматург. Роден е на 18.01.1940 г. в Бургас. Любим поет.
Някога, някога, толкова някога,
колкото девет лета
на някаква уличка, с няколко думички
спря ме веднъж любовта.
Беше наистина толкова истинска,
колкото може да е
слънцето весело, старата есен,
старото тъжно небе.
Весели есенни кестени блеснали
ръсеха светли следи.
Златни, квадратни, невероятни
изгряваха вредом звезди.
Страшно тържествено, жертвена, женствена
беше земята под нас.
Бяхме ний истински, искрени, искащи,
мислещи само на глас.
Може би с времето, може би временно,
може би от възрастта -
няма ни улички, няма ни думички,
няма я в нас любовта.
Може би някъде, някога, в някого
пак ще се влюбим, нали?
Нещо ще искаме, нещо ще чакаме,
нещо пак ще ни боли.
Колко естествено, просто наследствено
дойде при нас трезвостта.
Весели есенни кестени, де сте вий,
де е сега любовта?
Някога, някога, толкова някога,
колкото девет лета,
на някаква уличка, с няколко думички
спря ме веднъж любовта.
е български поет и драматург. Роден е на 18.01.1940 г. в Бургас. Любим поет.
Някога, някога, толкова някога,
колкото девет лета
на някаква уличка, с няколко думички
спря ме веднъж любовта.
Беше наистина толкова истинска,
колкото може да е
слънцето весело, старата есен,
старото тъжно небе.
Весели есенни кестени блеснали
ръсеха светли следи.
Златни, квадратни, невероятни
изгряваха вредом звезди.
Страшно тържествено, жертвена, женствена
беше земята под нас.
Бяхме ний истински, искрени, искащи,
мислещи само на глас.
Може би с времето, може би временно,
може би от възрастта -
няма ни улички, няма ни думички,
няма я в нас любовта.
Може би някъде, някога, в някого
пак ще се влюбим, нали?
Нещо ще искаме, нещо ще чакаме,
нещо пак ще ни боли.
Колко естествено, просто наследствено
дойде при нас трезвостта.
Весели есенни кестени, де сте вий,
де е сега любовта?
Някога, някога, толкова някога,
колкото девет лета,
на някаква уличка, с няколко думички
спря ме веднъж любовта.
Изповед
Аз исках всичко да ти взема
и всичко да ти дам.
Не трябва никога в живота
човек да бъде сам.
Човек живее, за да пее,
да не изпитва страх,
да бъде винаги сред хора
и да умре сред тях.
Не бива той да е без близък,
без топъл дом,
но знам –
в нещастието само трябва
човек да бъде сам.
Човек живее, за да пее,
да не изпитва страх.
Защо тогава да отнемеш
безгрижния му смях?
Аз няма нищо да ти взема
и нищо да ти дам.
В нещастието само трябва
човек да бъде сам.
1959
Неочаквано настроение
Запомни тази нощ!
Тази нощ беше пълна със юли.
Тази нощ в този малък, почти неочакван хотел.
Тази стая със прашната лампа, с перденцата тюлени.
Този трик с трите стари лагла – и банален, и смел.
Беше тихо съвсем –
с дъх на дъжд и на нещо зелено.
Вън, на пръсти, слухтеше градчето зад тъмния джам.
Запомни тази нощ
и лицето си, странно смутено,
и тавана над теб – мълчалив, четвъртит и голям.
Колко чудно наистина –
да откриеш, че имат пак смисъл
позабравени вече, романтични, познати неща,
за които, хе! някога там, преди време, си писал
и си скитал и даже си плакал самотен в нощта.
Запомни тази нощ!
Поздрави я!
Кажи й :
„Почакай.
Не си тръгвай така, а добра, повторима бъди.
Идва утрото.
Скрий се на моето куфарче в мрака,
за да идваш понякога
с дъх на дъжд, с дъх на скрити звезди.”
И вземи тази нощ.
Открадни я.
Хвани я, когато
като плаха жонгльорка тя се люшне по светлата тел,
за да знаеш, че пак по кафявия път на земята
тя ще дойде при теб
в един град, в един малък хотел.
1966
0 Коментара