Цар Симеон Велики – държавникът на меча и перото

В българската патриотична традиция той е популярен със своите успешни войни срещу Византия. Но трябва да се отбележи също, че той самият е бил византийски възпитаник, добре запознат с постиженията на Източната Римска империя в изграждането на държавността и културата. Затова си поставя амбициозни цели за напредък и развитие на своята родина България.

Симеон е син на княз Борис І, покръстител на българите. Роден е вероятно през 864 година в тогавашната столица Плиска. През 878-ма е изпратен да учи в Константинопол, където завършил престижната Магнаурска школа. Приел монашески сан. Усвоил до съвършенство гръцкия език, изкуството на дипломацията, изучавал още аритметика, астрономия и музика. Византийските хронисти отбелязват неговата образованост и го наричат „емиаргос” /полугрък/ - най-високата похвала за един чужденец. През 886 г. по покана на княз Борис в България дошли учениците на славянските просветители св.св. Кирил и Методий. След това князът повикал и Симеон в родината – вероятно за да помага в сеитбата на Словото Божие на български език. Но съдбата решила друго. Борис се оттеглил в манастир. А сложеният на престола княз Владимир-Расате, по-голям брат на Симеон, започнал да връща България към езическите богове. Това накарало Борис да излезе от манастира и да свали Владимир, когото хвърлил в затвора до края на живота му. Църковно-народен събор в Преслав освободил Симеон от монашеския обет и го избрал за български княз.

Началото на управлението му било съпътствано с много трудности. През 894 започнала война с Византия, като външният повод бил чисто икономически – преместването на тържището за български стоки от Константинопол в Солун и увеличаването на митата им. Друга важна причина обаче била нарастващата църковна независимост на България, в която богослужението се извършвало на говорим от хората език. Византийците настъпили в Южна България, но без успех. Скоро обаче последвал истинският удар: маджарите, спечелени с богати дарове от Константинопол, започнали разорителни набези в Северна България. Симеон успял добре да приложи наученото във Византия. Той на свой ред имитирал преговори с византийците, събрал мощна армия и разгромил маджарите. След това през 896 нанесъл сериозно поражение и на византийците при Булгарофигон /днес Бабаески в Турция/. Територията на България значително се разширила.

Нова война с Византия започнала след кончината на император Лъв VІ. На трона седнал неговият брат Александър, който отказал да плаща ежегодния данък на България. През 913 войските на Симеон се изправили пред стените на Константинопол. Благоразумният български владетел обаче не разполагал с флот и не искал да щурмува само по суша силно укрепения град. Той започнал преговори, които се увенчали с успех: лично византийският патриарх Николай Мистик му дал титлата „цар”. Тази дума, използвана в българския и руския език, е съответствие на гръцката „кесар” и латинската „цезар”. Така Симеон получил признание на фактическото си положение - владетел на мощна държава от Черно до Адриатическо море и от Бяло море до Карпатите. Скоро обаче Николай Мистик, фактически владетел на Византия, бил свален от императрица Зоя, която потърсила реванш и възобновила войната. Решаващият сблъсък станал при река Ахелой, северно от днешния български град Бургас, през 917. В тази грандиозна за времето битка от двете страни участвали общо около 120 хиляди воини, като българската армия била до голяма степен наборна – от свободни селяни. Според византийските хронисти Симеон спечелил велика победа – армията на пълководеца Лъв Фока била обкръжена и почти изцяло унищожена.

Въпреки поредицата от войни, България при Симеон била в икономически и културен подем. Неговото царуване справедливо е наречено „Златен век”. В продължение на 28 години Симеон гради Велики Преслав като нова столица. Очевиден е тук историческият пример на Константинопол, строен специално като нова столица на Римската империя, Втори Рим. Съвременниците описват с възхищение Велики Преслав. А днешните археологически проучвания също показват мащабите и красотата на построеното. Под егидата на Симеон в Преслав се развива блестяща книжовна школа. Самият цар участвал в превеждането на книгите от християнските мъдреци. Симеон бил душата на интелектуален кръг от просветители и писатели. Създадените от този кръг творби са от изключително значение за развитието на славянската литература и са общочовешки по своя характер.

Симеон починал през 927 година след неуспешна война с хърватите. Неговият наследник цар Петър започнал преговори и скоро успял да установи мир както с Византия, така и с другите български съседи, запазвайки повечето завоевания на баща си. Оценката за цар Симеон не може да бъде еднозначна. Несъмнено неговите войни били изтощителни за българския народ. Той плащал за тях с данъци и с много жертви. Огромната територия, завоювана от Симеон, не можела да бъде задържана в пълен размер. Все пак, той завещал на своите приемници обширни земи, в които българският език и книжовност пуснали дълбоки корени за векове напред. България придобила своя самостоятелна църква.

През ХІХ век, в последните десетилетия на османското господство по българските земи, делото на Симеон става особено популярно. Великият владетел е вдъхновяващ пример за дейците на нашето Възраждане, които работят за независима България с достойно място в Европа.

 

източник бнр.бг