Стопанката на Господ

или требник на народната вяра

„Стопанката на Господ“ от Розмари де Мео е роман по истински случай и требник на българската народна вяра. В книгата са описани лични и родови български тайнства, живи и до днес и приказката за тяхното откриване. Описанието на тайнствата позволява на всеки българин, който ги прочете, да ги извършва сам или в рода си. Стига да обича и почита корена си… и да усеща потреба да го стори.

Понятието „требник“ идва от старата дума „потреба“ – нужда. Историята, описана в романа, е посветена на потребата на българите да си пазят обичаите, магията и старата вяра.

Авторът Розмари Де Мео носи това име поради италианския произход на бащиния си род. Тя завършва НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ в клас на проф. Стефан Данаилов. Няколко години след това заминава за Италия. Както самата тя обяснява, българският й корен я дръпва обратно в родината и пътят й поема в нова посока. Със сестра си и баща си създават фондация „Щедро сърце“ и заедно правят националните кампании: „Да вдигнем знамето в училище“, „Съхрани българското“, и „Шампионите тръгват от училище“. Работи като телевизионен сценарист и редактор.

През последните години Розмари Де Мео обикаля страната със семинарите си „Скритото знание на българите“ и „Дарът на корена“. Самата тя е наречница. Защитава дипломна работа на тема „Българското обредно наричане като терапия“. Книгата, която издава, е рожба на дългогодишни дирения и преживявания с възрастни хора, запазили старото знание.

Единайсетте народни повели
Откъс от „Стопанката на Господ“

„На тез, дето ще прочетат написаното, искам да река, че тоз народ много преди Христа си е имал своя вяра. Родът и земята са му били най-милни на българина. В кръв и пръст се е клел той и за тях е давал живота си. Българинът тъй и не стана християнин, и мюсюлманин не стана. И да се определя тъй, все малко зорлем му идва религията. Бил съм даскал години наред. Бил съм и ватафин на русалиите. Видял съм всякакви хора. Едни се кланят в църкви, други в джамии, трети притихват в гората. Все са българи. Много съм питал кой в какво вярва. И ако и да имат разни имена хората за Бога си, все за някаква Сила иде реч накрая…
И за да не голословя напразно, съм ви написал ей тука едни прости работи. Туй са единайсе стари народни повели. Имам ги от дядо си, Илия. Държеше ги на един пирон на стената. Викаше, че църквата откраднала повелите на народа, за да си напише нейните заповеди, ама и туй не направила като хората. Че и махнала последната, не ù била по мярка. Отдолу, с един молив, дядо ми беше дописал още четири повели. Все ги повтаряше с молива, че избледняваха. Тъй си отиде от тоя свят без да ми рече откъде се взеха тия, последните.
1. Да нямаш по-свято от рода си и от земята си! На тях разчитай, в тях се кълни и ако трябва, за тях дай и живота си!
2. Почитай майка си и баща си и слушай думата им! А когато остареят и останат на ръцете ти, грижи се за тях, дорде се приберат в Бога!
3. Пази се от кръвосмешение, че от него родът става крив! Таз повеля се отнася и до всички, станали побратими и посестрими, и до всичката тяхна челяд.
4. Избрал ли си с кого да делиш хляба и ложето си, не посягай към чужда жена или чужд мъж. И окото ти даже не бива да изтича по чуждо, че ще ти осиромашее душата!
5. Възбранява ти се всяка кражба! Било тя от нужда или по принуждение!
6. Възбранява ти се всяко убийство! Особено за мъст или грабеж! Пролятата кръв тръгва като сянка след убиеца. На такъв децата и внуците му ще теглят тая кръв.
7. Не се обръщай нивга в изедник, насилник или предател! Който изяде чуждо, онеправдае вдовица, сираче или сиромах, който предаде брата си – той внася огън в челядта и рода си.
8. Не връщай нивга от прага си пътник, дошъл да нощува, че често с пътника ходи и Господ!
9. Не връщай нивга сирак или сиромах с празни ръце, че техните сълзи са от горест и парят. Изпъдиш ли ги, пъдиш доброто от къщата си!
10. Помни, че тежък грях се тежко изкупва! Изкупва се или с кръв или с доживотна грижа на душманина за неговата жертва и рода му!
11. Почитай вярата всекиму, било тя чужда на твойта, че тя е най-скъпа потреба и право на всеки човек!
Ето ги тука и последните четири повели. Като го питаше някой, тия откъде са дошли, дядо ми махваше с ръка и викаше: „Не е важно рождеството на думите, а същината им!”
– Изричай само правата дума!
– Разбери за какво те бива!
– Следвай само твоя си дъх!
– Помни, че път се проправя с ходене!
Дано тия повели попаднат в добри ръце и не се затрият! Нека тоз, дето ги прочете и нещо му припламне в душата, да ги покаже и на други българи, и на рожбите им. Че да знаят и помнят какви са повелите на един толкоз стар и мъдър народ! И най-вече да проумеят, че когато българинът оправи рода си от вътре и си почете корена, тогаз пак ще бъде силна България!

С почит и вяра: Вангел Илиев, по волята на Бога и душата си, българин!”