„Идеалният пътешественик винаги си създава идеална страна, към която да пътува“


Никос Казандзакис е вероятно най-известният в чужбина гръцки автор. На надгробната му плоча в Ираклион, родния му Крит, са изписани думите му:

Не се надявам на нищо, не се страхувам от нищо, свободен съм!”


Никос Казандзакис е роден на 18 февруари 1883 г. в Ираклион, Крит, днешна Гърция, тогава в Османската империя. Автор е на есета, новели, поеми, трагедии, пътеводители и преводи на класически произведения като „Божествена комедия“ на Данте и „Фауст“ на Гьоте. Световноизвестни творби на писателя са романите „Капитан Михалис", "Последното изкушение", "Рапорт пред Ел Греко". Някои от произведенията му са свързани с историята и културата на неговата родина и с мистичната връзка между Бога и човека.


През 1957 г. Казандзакис не спечелва Нобелова награда заради един единствен глас – печели я френският писател Албер Камю.

През 1964 г. излиза филмът „Зорба гъркът”, който е по едноименната новела на Никос Казандзакис.

Филмът е сред основните заглавия на 37-ата церемония по връчване на наградите „Оскар“ с номинации за награда в 7 категории, включително за „най-добър филм“, печелейки 3 статуетки, в това число наградата за най-добра поддържаща женска роля за Лиля Кедрова и най-добра кинематография (операторско майсторство). „Зорба гъркът“ получава 5 номинации за престижните награди „Златен глобус“, включително за най-добър филм, най-добър режисьор и най-добър актьор в главна роля за Антъни Куин.

Музиката към филма и особено песента „Зорба“ става популярна по цял свят и се превръща в символ на Гърция


През 1968 година, произведението е претворено под формата на мюзикъл поставен на Бродуей.

Mакар и освободен от догматиката, Никос Казандзакис се занимавал страстно с християнската вяра. Но заради своите различни възгледи, писателят е обвинен в богохулство и е отлъчен от Гръцката православна църква, и му е отказано погребение според християнските канони.
Починал от левкемия по време на болничен престой в Германия 26 октомври 1957 г. последен покой намира в Ираклион, в родния му Крит.

Никос Казандзакис в Антиб. (1954 г.) Никос Казандзакис в Антиб. (1954 г.)

Колко просто и скромно нещо е щастието: чаша вино, печени кестени, звукът на морето...

Ти имаш четките, имаш твоите цветове, ти рисуваш своя рай и тогава влизаш в него.

Единственият начин да спасиш себе си се състои в това, да се бориш да спасиш другите.

Перфектният пътешественик винаги създава страната, в която пътува.

Всичко, което е необходимо, за да чувствате, че тук и сега е щастието, е просто и скромно сърце.

Какво е любовта? Не е състрадание, нито доброта. Добротата са двама души - един, когото го боли и един, който лекува. В добротата са двама - този, който дава и този, който получава. Но в любовта е един. Смесват се двамата и стават един човек. Не се открояват. Егото се заличава. Любовта ще ги уеднакви, за да станат едно...

За да успеем, ние първо трябва да повярваме в това, което можем.

Човек има нужда от малко лудост, в противен случай никога няма да се осмели да среже въжето и да бъде свободен.

Всичко на този свят има скрито значение.

След като не можем да променим действителността, нека да променим очите, с които я гледаме.

На света има само една жена. Една жена с много лица.

Красотата е безмилостна. Ти не я гледаш. Тя гледа в теб и не прощава.

Цялата ми душа е вик, а работата ми е коментар на този вик.

Вярващ ли си? Тогава една треска от някаква си стара врата става честният кръст. Не си ли вярващ? Тогава честният кръст целият става някаква стара врата.

Когато всичко се обърка, имаш щастието да провериш душата си и да видиш дали има издръжливост и кураж! Тогава един невидим и всемогъщ враг – някои му казват Бог, други го наричат дявол, ще се втурне към нас, за да ни погуби; но ние не сме унищожени.

Целият живот е неприятност. Само смъртта не е. Да си жив означава да разхлабиш колана и да търсиш неприятностите.

Истинската жена, да го знаеш, повече се радва заради радостта, която дава, отколкото заради радостта, която получава от мъжа.

Ето това е свобода... Да имаш някаква страст - да трупаш златни монети - и после изведнъж да забравиш всичко и да разпилееш цялото си богатство във въздуха! Да се освободиш от една страст, подчинявайки се на друга, по-възвишена... Но нима всичко това не е робство?

Горчива е бавната раздяла с хората, които обичаш, по-добре да отрежеш изведнъж като с нож и да останеш отново сам в естествения климат на човека - самотата.

Тъй като нямам договор с определен срок с живота си, отпускам спирачката, когато стигна при най-опасната стръмнина. Животът на всеки човек е една железопътна линия, с нагорнища и надолнища, и всеки разумен човек пътува по нея със спирачка...

Генерале мой, битката завършва, правя рапорта си; ето къде воювах, ето как воювах, бях ранен, изплаших се, но не дезертирах; зъбите ми тракаха от страх, но пристягах здраво челото си с червена кърпа, за да не личи кръвта, и се хвърлях в атака. Едно по едно ще оскубя пред теб перата на моята гарга, душата си, докато от нея остане само малка бучка пръст, замесена със сълзи, кръв и пот. Ще ти разкажа борбата си, за да ми олекне; ще смъкна от себе си добродетелта, срама, истината, за да ми олекне. Ти как създаде „Толедо през време на буря”? 
Също такава, с тежки облаци, прорязана от жълти мълнии, отчаяно и непреклонно бореща се със светлината и тъмата, е и душата ми. Ще я видиш, ще я претеглиш изпод витите си вежди и ще я оцениш. Помниш ли онази тежка дума, която казваме ние, критяните? „Където не сполучиш - върни се; където сполучиш - върви си!” Ако не съм сполучил, дори само час живот да ми остава, ще се върна за нова атака; ако съм сполучил, ще отворя земята, за да дойда да легна до теб.” 
из „Рапорт пред Ел Греко”