Павел Вежинов

литературен псевдоним на писателя и сценарист Никола Делчев Гугов

(9.11.1914 - 2.12.1983)

През средата на ХХ век Павел Вежинов издава множество криминални романи и повести, като „Следите остават“ (1954), „Произшествие на тихата улица“ (1960), „Човекът в сянка“ (1965), „Прилепите летят нощем“ (1969), а също и пътеписи от участието на българските олимпийци по света – „Знамена по стадионите“ (1950), „На Олимпиада в Хелзинки“ (1953), „До Мелбърн по въздух и море“ (1957). Самият той е председател на боксовата секция.
Павел Вежинов е първият наш писател от новото време, който се обръща към фантастиката. Още през 1956 г. пише сатиричната гротеска „Историята на едно привидение“, а през 1965 г. разказите „Сините пеперуди“ и „Моят пръв ден“, които през 1968 г. са включени в едноименния сборник. През 1973 г. излиза романът „Гибелта на Аякс“. Винаги го е вълнувала фантазията като притча, иносказание и затова неговите фантастични разкази и повести се родеят с фентъзито, а не с научната фантастика.
През 1963 г. излиза сборникът „Момчето с цигулката“, който бележи нов, по-различен етап в творчеството му, обръщайки се към морално-психологическите проблеми на съвремието. Следват „Дъх на бадеми“ (1966), „Звездите над нас“ (1966), „Малките приключения“ (1970), „Малки семейни хроники“ (1979) и „Аз съм атомна“ (1981).
Романът „Нощем с белите коне“ се появява първоначално в сп. „Септември“ през 1975.

Автор е на повестта „Бариерата“ (1976), „Белият гущер“ (1977), „Синият камък“ (1977), „Езерното момче“ (1979). Последният завършен роман на Павел Вежинов е „Везни“ (1982). Романът "Долината на светулките" остава недовършен.

Няма смешна обич на тоя свят, има грешна обич, има нещастна обич, има истинска или въображаема и всяка от тях е едно от малките чудеса на живота.

Най-безнадеждното нещо е да убеждаваш хората в нещо. Всеки трябва да стига до своята истина сам, за да повярва в нея.

Единственото спасение срещу неумолимостта на съдбата е да се върви срещу нея. Така поне на човек му остава шансът на случайното разминаване.

Навярно всяка жена става зла и непоносима, когато бива посегнато на съня й.

Разумът все пак намира някакъв начин да се бори със злото. Колкото и да е силно. Но чувствата не могат, те просто умират...

И все по-често нощем започва да ме застига самотата, това най-чуждо и най-непонятно за мен чувство в досегашния ми живот. Появява се обикновено около полунощ, когато застиват всички живи и мъртви шумове освен постоянното пукане на панелите като кости на изстиващ мъртвец. Винаги в такива мигове ме обхваща нелепото чувство за някакво едва доловимо дихание на хищно животно, но толкова близко и плътно, сякаш съм в огромната му уста...

Човек може да излъже себе си, да излъже друг. Но няма как да излъже съдбата. Та съдбата затова е съдба.

Всяко предателство започва с доверие...

Парите нямат свое лице и свой образ, стават като човека, който ги носи.

Единственото спасение срещу неумолимостта на съдбата е да се върви срещу нея. Така поне на човек му остава шансът на случайното разминаване.

Достойнството. Някога тая дума е обяснявала всичко, даже бездумието. Но сега става все по-евтина и по-евтина. Мнозина я смятат за наивност, за незряло мислене, за робуване на химери. А всъщност това е, може би, костната система на човешката нравственост.

Истината е, че съдбата нито бърка, нито нарежда картите - тя само ги раздава.

Не може да бъде дълбоко и силно това, което без срам се показва.

Прекалено амбициозните най-често грешат. Природата е винаги по-богата от човека. Трябва да я изучаваш добросъвестно и с огромно уважение.А не да откриваш в нея себе си.

Има съществена разлика между съществуване и присъствие и тя се нарича със старата безвкусна дума КОПНЕЖ.

Талантът не е злато, неподатливо на корозия. По-често той е като пашкул, от който не знаеш кога ще изкочи пеперудата…

Децата, които обичат да четат, никога няма да се примирят с посредствеността на живота, по принцип те си остават развълнувани и търсещи хора. Според мен главното задължение на всеки просветен педагог е да приучи децата на любов към книгите и четенето…

Всичко, което наричаме субективен живот, е всъщност нещо съвсем нереално… Както са нереални облаците, отразени в гладкото езеро. Ако езерото се развълнува и отражението изчезне, това не означава, че са изчезнали и самите облаци… Всичко, което се е случило на неговата повърхност, е смърт без значение…
И все пак трябва да се живее...