Писмо на Екзюпери до майка му

Това писмо било написано от автора на „Малкия принц” – Антоан дьо Сент-Екзюпери, през далечната 1922 г. Тогава бъдещият писател и все още млад военен летец, служил далече от родния си дом. Да напише писмо до близките си хора за него е било истински отдушник в нелеката служба. Сред писмата му особено място заема това до неговата майка – Мари Буае дьо Фонколомб.

„1922 г.

Майчице,

прочетох отново вашето вчерашно писмо, изпълнено с толкова нежност. Майчице, как ми се иска сега да бъда заедно с вас. Как бих искал да разберете, че с всеки изминал ден аз се уча да ви обичам все по-силно. Не съм писал през последните дни, но сега сме затрупани с толкова много работа!

Вечерта е толкова тиха и спокойна, а на мен ми е тъжно, неясно поради каква причина. Този стаж в Авор се проточи мъчително дълго. Аз имам нужда от почивка в Сен-Морис и от вашето присъствие, за да се лекувам. Как съм могъл някога да ви карам да плачете? Когато си помисля за това, аз започвам да се чувствам толкова нещастен. Какво правите, мамо? Рисувате ли картини?.. Отговорете ми. Вашите писма ми помагат да живея, те ми носят свежест. Майчице, откъде намирате такива прелестни думи? Целия ден съм подвластен на тяхното въздействие.

Вие сте ми нужда сега толкова много, колкото бяхте и през моето детство. Старшина, военна дисциплина, уроци по тактика – колко сухо е това, колко студено! Представям си как нареждате цветята в дневната стая и започвам да ненавиждам старшините. Аз ви карах да се съмнявате в моята нежност. И все пак ако точно сега знаехте за нея! Вие сте най-хубавото нещо в живота ми. Днес тъгувам като малко момченце за моя дом. Само си помислите – вие сте си там и си говорите, а ние можехме да бъдем заедно, но аз съм лишен от вашата нежност и сам не мога да ви бъда подкрепа.

Наистина тази вечер ме е обзела печал, печал до сълзи. И настина, когато ми е тъжно, вие сте единственото ми утешение. Когато бях малко момченце и се прибирах вкъщи с голяма торба на гърба, плачейки, че вие сте ме наказали – помните ли, беше в Мансе -  достатъчно беше само да ме целунете и аз забравях за всичко. Вие бяхте всемогъщата защита от учителите и от монасите-надзиратели. Във вашия дом аз бях в безопасност и си нямах никого освен вас. Това беше толкова прекрасно.

И сега, както и преди – само у вас аз мога да намеря приют, само вие знаете всичко за този свят, само вие ме карате да забравя за всичко, и волно или неволно да се почувствам отново като малко момченце.

Довиждане, мамо. Затънал съм в работа... Тук, както и в Сен-Морис, квакат жаби, но тук те квакат много по-зле! Утре ще полетя петдесет километра във ваша посока, към Сен-Морис, за да си въобразя, че всъщност летя към вкъщи.

Целувам ви нежно. Ваш син Антоан.

Превод от руски език: Александър Василев

Източник: www.adme.ru