На Мина

Най-красивата романтична история в българската литература е тази на Яворов и Мина

Три срещи – една от които, несъстояла се. Разстояния. Поредица от писма. Яворов среща Мина на Благовещение, но любовта им никога няма да бъде благословена. Той на 28 години, тя на 15, по-малката сестра на неговия приятел Петко Ю. Тодоров.
На нея Яворов посвещава някои от най-красивите си стихове като „Благовещение“, „Вълшебница“, „Две хубави очи“, и други. Със смъртта на Мина умира и поезията на Яворов.

Вълшебница
Душата ми е пленница смирена,
плени я твоята душа! — пленена,
душата ми е в тихи две очи,
Душата ми те моли и заклина:
тя моли; — аз те гледам; — век измина…
Душата ти вълшебница мълчи.
Душата ми се мъчи в глад и жажда,
но твоята душа се не обажда,
душата ти, дете и божество…
Мълчание в очите ти царува:
душата ти се може би срамува
за своето вълшебно тържество.

Мина Тодорова е родена на 4 юли 1890 г. в град Елена. Тя е сестра на писателя Петко Тодоров, който по-късно заедно с д-р Кръстьо Кръстев, Пейо Яворов и Пенчо Славейков образува Кръга „Мисъл“. Израства в заможно семейство. Учи в София от 1904 до 1908 г. Запознава се с Яворов на Благовещение през 1906 г.
На 18 юни 1909 г. в София е тяхната последна среща. През септември Мина заминава за Париж заедно с брат си Никола. В края на февруари 1910 г. умира от перитонит. Погребана е в гробището „Бианкур“ в Париж, Франция.



Ето какво пише той в дните след смъртта на Мина:

"И когато аз се опомних и повярвах, че ти си изгубена на земята за мене, аз се спрях и попитах: къде сега? За кого сега? Аз никога не те погледнах с окото на мъж. И ако мечтаех, аз мечтаех само да бъдеш, да те зная, че си, да дишам, да живея! Тук е великата мистерия на съдбата.

Ти ме попита веднъж, защо те любя.
И аз не знаех защо.
Аз никога не те пожелах като жена. Аз никога не те погледнах окото на мъж.
И все пак аз те любех. Аз дишах и гледах чрез тебе. Аз живеех за тебе.
Всяка моя мисъл, всяко мое дело беше от тебе и за тебе.
Ти бе началото на всяко мое движение. Ти стоеше в края на всички краища, додето можеше да види окото ми.
Аз не помнех да бях живял преди да те бях видял. Не, аз не помнех, да не съм те знаял някога.
Бъдещето – аз го наричах с твоето име. Бъдещето и миналото."

"Тя беше – и вече я няма. Тя мина през живота както минава... Тя беше дошла само за това, - тя, мина. М и н а."

След смъртта на Мина Яворов се отказва да пише поезия: "Стиховете ме отвращават почти. В тях човек не може да каже всичко, ако не е принуден и да престоря всичко." По-точно Яворов пише едно единствено, прощално стихотворение, публикувано след смъртта му.

"Невинност свята – орхидея
На звездни самоти...
Иди,мечта, иди при нея, -
Идете, хиляди мечти!
И нека в нейната обител
най-смелата от вас
замести ангела-хранител:
да бди тревожно всеки час.
И там – смирени монахини
с наведени очи –
богослужете дни, години:
сред благовонност и мечти...
Иди, мечта – мечти, носете
Сняг – лилии в ръце...
На макът кървав цветовете
остават в моето сърце!"