Наистина ли си отива лятото
По новините повтарят, че във вторник лятото свършвало. Септември е, златно време топло, узряло като плод, който чака да бъде откъснат. И все пак… Лято, не си тръгвай!
Скоро ще изпратим астрономическото лято и есенният вятър ще издуха позлатените листа на дърветата, денят ще стане кратък, сив и кален, но в теб може да бъде лято. От теб зависи! Да не спреш да се движиш, да се радваш, да се храниш цветно, да не се предадеш на депресията, а в теб да звучи мелодия от някоя песен на която си танцувал през лятото или този невероятен стих диалог на Христо Фотев с лятото.
Лятото е състояние, емоция, движение, не е само сезон. Може да е лято в теб, когато навън вали сняг и е студ. Случвало ми се е в най-горещите дни на август да газя сняг горе по върховете, да е лед, вятър и мъгла, а мен да ми е топло, защото знам, че долу при морето е лято. Значи може и в най-сивите и студени дни, когато светлината е кратка, да ми е хубаво, защото скоро отново ще е лято.
Наистина ли си отива лятото?
Наистина ли? Лятото ме гледаше.
С очите си отново ме целуваше.
А вятърът се блъскаше във роклята,
прегръщаше нозете й, докосваше
по устните й сянката на залеза
и цялата неспирно я люлееше -
завиждаха му може би ръцете ми...
Завинаги ли? Лятото ме гледаше.
Очите му отново обещаваха
завръщане, по-хубаво от първото -
ний, влюбените, вярваме на лятото.
Ний, влюбените, винаги потъваме
в очите му дълбоки -
в най-дълбокото,
където са зелените съзвездия
на сълзите... Ний вечно се усмихваме.
И устните ни вечно са уплашени.
И вечно, вечно, вечно искаме
да задържиме за минута лятото.
Наистина ли си отива лятото?
Наистина ли? Бързо се притискаме.
И махаме с ръцете си... И гларуса,
и вятъра, и залеза тържествено
ще съобщят на всеки, че за София
със влака в десет си замина лятото.
По дяволите! Всичко е известно.
Известно е. Но все пак оставете ме
да се удавя в погледа на лятото.
Да ме вълнува беглото докосване
на медните й колене...
И в пръстите,
замрежили лицето ми изопнато,
да прозвучат тръстиките созополски.
Какво, че е известно. Оставете ме
да й говоря и да вярвам с някакво
забравено, детинско изумление,
че ме обича, че е много влюбена,
че винаги ще ме обича... Лятото
ми маха дълго със ръка...
Ах, лятото
не искаше да си отиде...
Скоро ще изпратим астрономическото лято и есенният вятър ще издуха позлатените листа на дърветата, денят ще стане кратък, сив и кален, но в теб може да бъде лято. От теб зависи! Да не спреш да се движиш, да се радваш, да се храниш цветно, да не се предадеш на депресията, а в теб да звучи мелодия от някоя песен на която си танцувал през лятото или този невероятен стих диалог на Христо Фотев с лятото.
Лятото е състояние, емоция, движение, не е само сезон. Може да е лято в теб, когато навън вали сняг и е студ. Случвало ми се е в най-горещите дни на август да газя сняг горе по върховете, да е лед, вятър и мъгла, а мен да ми е топло, защото знам, че долу при морето е лято. Значи може и в най-сивите и студени дни, когато светлината е кратка, да ми е хубаво, защото скоро отново ще е лято.
Наистина ли си отива лятото?
Наистина ли? Лятото ме гледаше.
С очите си отново ме целуваше.
А вятърът се блъскаше във роклята,
прегръщаше нозете й, докосваше
по устните й сянката на залеза
и цялата неспирно я люлееше -
завиждаха му може би ръцете ми...
Завинаги ли? Лятото ме гледаше.
Очите му отново обещаваха
завръщане, по-хубаво от първото -
ний, влюбените, вярваме на лятото.
Ний, влюбените, винаги потъваме
в очите му дълбоки -
в най-дълбокото,
където са зелените съзвездия
на сълзите... Ний вечно се усмихваме.
И устните ни вечно са уплашени.
И вечно, вечно, вечно искаме
да задържиме за минута лятото.
Наистина ли си отива лятото?
Наистина ли? Бързо се притискаме.
И махаме с ръцете си... И гларуса,
и вятъра, и залеза тържествено
ще съобщят на всеки, че за София
със влака в десет си замина лятото.
По дяволите! Всичко е известно.
Известно е. Но все пак оставете ме
да се удавя в погледа на лятото.
Да ме вълнува беглото докосване
на медните й колене...
И в пръстите,
замрежили лицето ми изопнато,
да прозвучат тръстиките созополски.
Какво, че е известно. Оставете ме
да й говоря и да вярвам с някакво
забравено, детинско изумление,
че ме обича, че е много влюбена,
че винаги ще ме обича... Лятото
ми маха дълго със ръка...
Ах, лятото
не искаше да си отиде...
0 Коментара