Георги Струмски

Тази, що обичах и обичам,
тихо спи на моята ръка.
И към спомените ли надничам,
все до мен я помня, все така.

Помня как из пътя прошумяха
покрай мен веднъж във светъл час
тъмни плитки на девойка плаха.
не,
от по-преди я помня аз.

С тази, що обичах и обичам,
хвърлях на врабчетата зърна,
сричах над букварчето и сричах
през онези мили врмена,
през които ясно бе ни всичко,
всичко достижимо бе за нас.
но тогава казвах и сестричка.
Не,
от по-преди я помня аз.

Тази,що обичах и обичам,
люшкаше ме в своите ръце.
Аз не знаех как да я наричам,
само милвах чистото лице.
Тя стоя с черти благословени
в тъмнините страшни на нощта,
през която нямаше ни мене,
нито спомена,
ни песента.
Майка тя ми бе,сестра рождена,
беше ми любима.
А сега-
майка на сина ми-уморена,
тихо спи на моята ръка...

Тази, що обичах и обичам.