Жан дьо Лафонтен

Jean de La Fontaine (8 юли 1621 - 13 април 1695)

Е френски писател и поет, един от най-популярните баснописци в световната литература. Може би най-известните са Езоп и Лафонтен.

Много по-лесно е да събудиш у някого любов, отколкото да я запазиш.

Уви, така е! От край време малките в света си патят на големите от глупостта.

Че чуждия съвет сами не тачим често
и в злото ний се уверяваме едва когато е дошло.

Вълк си остава винаги вълкът;
това отдавна е разбрал светът.

Не съществува май страхливец на земята,
да не намери друг страхливец по-голям.

Тоз, който иска друг в капан да улови,
най-често сам попада във капана.
И съжалявам аз, че и до днес, уви,
таз стара истина остава неразбрана.

Със равни само ний ще трябва да дружим
и да се съюзяваме, така че
съдбата на гърнето, пукнатото, да не споделим.

Младата вдовица La Jeune Veuve

Със плач изпраща се умрелият съпруг,
но безутешната все пак се утешава.
Със времето скръбта й неусетно отлетява.
Животът й е вече друг
Особено като отмине
незабелязано година,
вдовицата съвсем не можеш я позна.
Каква бе другата, каква е тая!
Оная бе скърбяща, а тая е жена.
Фалшиво или не — въздишаше оная…
все същата осанка, все същата тъга…
И смятаха я за неутешима,
а то, изглежда, не било така.
От тая басня ще се убедиме,
от истината — още по-добре.
Дойде редът на млад мъж да умре.
А на изпращане за оня свят жена му
ридаеше над него: „Ще бъдем скоро двама,
душата ми при твоята душа ще отлети.“
Мъжът отиде си самичък.
Баща й поизчака да отмине всичко,
скръбта да се поукроти.
И каза: „Доста плака ти,
не ще го възкресиш, та с плач да се погубваш,
той няма нужда да съсипваш свойта хубост.
За живите, а не за мъртвите мисли.
Не казвам ти, че скоро трябва
скръбта да свърши с нова сватба
и болката да пребори.
Но след известно време, не се учудвай, може
млад, хубав мъж любов и брак да ти предложи.“
„Не, не — вдовицата отвърна изведнъж, —
на мен ми трябва манастир, не мъж.“
Бащата я остави сама да си говори.

Отмина месец… идва втори…
Тя почна да променя по нещо всеки ден
във дрехи… във бельо… в прическа.
във нагласа…
И траурът й за украса
като че бе приспособен.
Домът й стана оживен
от палави игри, от смехове, от танци.
Отмина тихата тъга.
И сутрин… вечер… все така…
отново радва се на младостта си.
И против скръб по мил покойник има лек.
А щом бащата оттогава не повтори —
„Къде е оня млад човек —
попита тя, — за който ми говори?“