Бялата гардения
На всеки рожден ден след 12-та ми година получавах по една бяла гардения от анонимен изпращач. Към нея никога нямаше нито картичка, нито бележка, а от цветарския магазин нищо не можеха да кажат, защото поръчката винаги бе плащана в брой. След известно време се отказах от издирването на изпращача. Просто се наслаждавах на красотата и на омайния аромат на това вълшебно, съвършено бяло цвете, сгушено в гънките на меката розова хартия.
Никога обаче не се отказах да си мисля за това кой ли би могъл да ми я изпраща. Едни от най-щастливите мигове на живота ми бяха, когато се унасях в мечти за онази прекрасна и вълнуваща, но твърде срамежлива ми ексцентрична персона, която не желаеше да се разкрие. В юношеските години ми беше много приятно да си представям, че това е точно момчето, в което съм влюбена, или пък дори някой непознат, на когото съм направила неотразимо впечатление.
Майка ми често се включваше в моите гадания. Питаше ме на кого съм направила някаква особена добрина, кой е този, който така анонимно ми засвидетелства признателността си. Напомняше ми за случаите, в които съм била навън с колелото, докато съседката ни се е прибирала с кола, натоварена с покупки и деца. Аз винаги й помагах да разтовари колата и наглеждах децата да не изтичат на пътя. А може би загадъчният изпращач бе възрастният господин, който живееше от другата страна на улицата. През зимата често се случваше да му прибера пощата, за да не се налага да слиза по заледените стъпала.
Майка ми много се стараеше да разпалва въображението ми по отношение на гарденията. Тя искаше децата й да имат творческо мислене. Искаше също така да се чувстваме обичани и ценени не само от нея, а въобще – от всички.
Когато бях на 17 години, едно момче разби сърцето ми. Вечерта, когато той се обади за последен път, аз заспах в сълзи. Когато се събудих на сутринта, на огледалото ми с червено червило беше написано: „Знай със сърцето си, че когато си отидат полубоговете, идва ред на боговете.“ Дълго време мислих над този цитат от Емерсън и го оставих да стои на мястото, където майка ми го беше написала, докато сърцето ми заздравя. Когато най-сетне реших да го избърша, майка ми вече можеше да бъде сигурна, че всичко отново е наред.
Имаше обаче няколко рани, които майка ми не успя да излекува. Месец преди да завърша училище, баща ми почина от инфаркт. Чувствата ми се меняха от обикновена скръб до отчаяние, страх, недоверие и непреодолим гняв, че баща ми ще пропусне едни от най-важните събития в живота ми. Загубих всякакъв интерес към наближаващото завършване, към представлението на горните класове и абитуриентския бал – събития, в които бях вложила усилия и които бях очаквала с нетърпение. Замислих се дори дали да не си остана да уча в местния колеж вместо да замина, каквито бяха плановете ми, защото ми се струваше по-безопасно.
Майка ми, съкрушена от собствената си скръб, не даваше и дума да издумам за подобни неща. В деня преди смъртта на баща ми, двете с нея обикаляхме магазините в търсене на абитуриентска рокля и открихме нещо наистина впечатляващо – безкрайно количество коприна в червено, бяло и синьо. Облечена в нея, аз се чувствах като Скарлет О’Хара. Обаче нямаха моя размер и когато баща ми почина на следващия ден, аз напълно забравих за роклята.
Майка ми обаче не бе забравила. В деня преди бала същата рокля – точно мой размер – ме очакваше преметната величествено върху дивана в хола, подарък, направен по толкова деликатен и изпълнен с любов начин. Аз може и да не се бях погрижила за нова рокля, но майка ми беше помислила за всичко.
Тя обръщаше голямо внимание на самочувствието ни. Вдъхваше ни усет към обаянието на света, тя ни научи да откриваме красота дори в нещастието.
Всъщност, майка ни искаше децата й да виждат себе си като гарденията – прекрасни, силни, съвършени, с ореол от вълшебство и може би малко загадъчност.
Майка ми умря, когато бях на 22 години, само 10 дни след сватбата ми. Същата година гардениите престанаха да пристигат.
Марша Арьнс
Никога обаче не се отказах да си мисля за това кой ли би могъл да ми я изпраща. Едни от най-щастливите мигове на живота ми бяха, когато се унасях в мечти за онази прекрасна и вълнуваща, но твърде срамежлива ми ексцентрична персона, която не желаеше да се разкрие. В юношеските години ми беше много приятно да си представям, че това е точно момчето, в което съм влюбена, или пък дори някой непознат, на когото съм направила неотразимо впечатление.
Майка ми често се включваше в моите гадания. Питаше ме на кого съм направила някаква особена добрина, кой е този, който така анонимно ми засвидетелства признателността си. Напомняше ми за случаите, в които съм била навън с колелото, докато съседката ни се е прибирала с кола, натоварена с покупки и деца. Аз винаги й помагах да разтовари колата и наглеждах децата да не изтичат на пътя. А може би загадъчният изпращач бе възрастният господин, който живееше от другата страна на улицата. През зимата често се случваше да му прибера пощата, за да не се налага да слиза по заледените стъпала.
Майка ми много се стараеше да разпалва въображението ми по отношение на гарденията. Тя искаше децата й да имат творческо мислене. Искаше също така да се чувстваме обичани и ценени не само от нея, а въобще – от всички.
Когато бях на 17 години, едно момче разби сърцето ми. Вечерта, когато той се обади за последен път, аз заспах в сълзи. Когато се събудих на сутринта, на огледалото ми с червено червило беше написано: „Знай със сърцето си, че когато си отидат полубоговете, идва ред на боговете.“ Дълго време мислих над този цитат от Емерсън и го оставих да стои на мястото, където майка ми го беше написала, докато сърцето ми заздравя. Когато най-сетне реших да го избърша, майка ми вече можеше да бъде сигурна, че всичко отново е наред.
Имаше обаче няколко рани, които майка ми не успя да излекува. Месец преди да завърша училище, баща ми почина от инфаркт. Чувствата ми се меняха от обикновена скръб до отчаяние, страх, недоверие и непреодолим гняв, че баща ми ще пропусне едни от най-важните събития в живота ми. Загубих всякакъв интерес към наближаващото завършване, към представлението на горните класове и абитуриентския бал – събития, в които бях вложила усилия и които бях очаквала с нетърпение. Замислих се дори дали да не си остана да уча в местния колеж вместо да замина, каквито бяха плановете ми, защото ми се струваше по-безопасно.
Майка ми, съкрушена от собствената си скръб, не даваше и дума да издумам за подобни неща. В деня преди смъртта на баща ми, двете с нея обикаляхме магазините в търсене на абитуриентска рокля и открихме нещо наистина впечатляващо – безкрайно количество коприна в червено, бяло и синьо. Облечена в нея, аз се чувствах като Скарлет О’Хара. Обаче нямаха моя размер и когато баща ми почина на следващия ден, аз напълно забравих за роклята.
Майка ми обаче не бе забравила. В деня преди бала същата рокля – точно мой размер – ме очакваше преметната величествено върху дивана в хола, подарък, направен по толкова деликатен и изпълнен с любов начин. Аз може и да не се бях погрижила за нова рокля, но майка ми беше помислила за всичко.
Тя обръщаше голямо внимание на самочувствието ни. Вдъхваше ни усет към обаянието на света, тя ни научи да откриваме красота дори в нещастието.
Всъщност, майка ни искаше децата й да виждат себе си като гарденията – прекрасни, силни, съвършени, с ореол от вълшебство и може би малко загадъчност.
Майка ми умря, когато бях на 22 години, само 10 дни след сватбата ми. Същата година гардениите престанаха да пристигат.
Марша Арьнс
0 Коментара