Традиции за Нова Година


Нова година – време на надежда и очаквания, на новото начало. Каквото и да вещаят икономическите прогнози, политическите промени и катастрофите за които научаваме , колкото и несигурно да изглежда бъдещето, в празничната нощ всеки ще отправи пожелания за себе си и най-близките си хора към силите, в които вярва.

Така е от незапомнени времена. Изправени пред неизвестното прадедите ни са събирали цялата си духовна сила, за да преминат границата от старата към новата година. Повтаряли се магически обреди, спазвани и предавани от поколение на поколение. С надежда и вяра да измолят благословия, да защитят себе си и децата си, цялата общност. И всеки от нас носи поне част от тази родова памет.

survaki

Сурвакари от Смолянско, снимка www.historymuseum.org


Първият ден на годината народът ни нарича Сурваки.  Наименованието идва от обичая сурвакане, който се извършва в нощта срещу празника. На същата дата православната църква почита паметта на Свети Василий Велики. Васильовден е другото име на фолклорния обичай, съчетал в себе си християнски и езически практики.

Според митологичните представи на народа ни, Коледа и Сурваки – двата най-големи празника на границата между старата и новата година, попадат в т.нар. „мръсни дни”.  Това е времето на родилните мъки на Богородица, които започват на Игнажден (20 декември). Това е времето от Рождество Христово (на 25 декември)  до кръщаването на младенеца на Богоявление или Йордановден (6 януари).

От незнание към знание, от хаос към ред, от тъмнина към светлина – тези процеси определят и цялата обредност около празниците в преходния период. Поредицата от обичайни практики в навечерието на Сурваки почти изцяло повтаря обредността около Бъдни вечер и Коледа. Една от основните разлики е, че в навечерието на 1 януари трапезата задължително трябва да е „блажна“ – т.е. месото да е в изобилие. От прасето, заклано за Коледа, са запазени главата и краката. С малки варианти, продиктувани от местните обичаи, на масата се сервира варена свинска глава или пача. Това е единственият случай в нашата традиция, когато свинското месо намира място сред жертвените блюда и се прекадява заедно с останалите храни на обредната трапеза.

Рано сутринта на 31 декември жените първо месели тесто за обредните хлябове. Веднага след това, без да измият ръцете си, те излизали на двора. Докосвали всяко плодовито дърво, всеки кошер, всичко, що храни и облича голямата челяд. В някои райони на страната ни това своеобразно наричане за плодородие и богата реколта се практикува и в наши дни. Обредните хлябове на трапезата са в зависимост от традицията в района. Наред с погачата, покрита с пластична украса (изображенията са предназначени да донесат здраве и берекет), приготвяли още няколко тестени изделия. Сред тях е задължителната баница с късмети. Неин вариант е млинът, който и до днес правят в някои селища. Печени на връшник тестени кори, между които се слага сирене, яйца, свинска мас – рецептата е проста. Другаде сервират зелник, приготвен по същия начин, но с пълнеж от зеле, спанак, праз или други зелени листа.

Малко позабравено в съвременността е друго обредно ястие, наречено булгурник. Основната съставка са натрошени пшенични зърна, които се пържат с яйца и свинска мас. След това сместа се изсипва в разлат съд и се пече под връшник. След като е готов, булгурникът се залива с топло масло.

Във всички тези тестени изделия слагали малки клончета от дрян. Домакинята запомняла как изглеждат късчетата от „желязното дърво”, с колко пъпки са и пр. Наричала всяко за различни късмети, свързани с поминъка и надеждите на семейството – здраве, женитба, успешна търговия, много агнета напролет, пълни ниви с жито и пр. Днес баницата с късмети е неотменима част от празничната българска трапеза.

Ладуването или наричането на пръстени е друг старинен ритуал, който се изпълнявал на Васильовден. Някога неомъжените момичета се събирали около котел с вода, в който поставяли пръстените си и гадаели какъв ще бъде женихът им. Превърнал се в скъпа реликва от миналото, днес той присъства главно във възстановки около празника. Съвсем различно е битието на обичая, дал името на празника.


„Сурва, весела година, златен клас на нива, червена ябълка в градина...”

В първите часове на новата година тези думи звучат навсякъде, където има българи. Според обичая, момчетата ги произнасят докато енергично сурвакат млади и стари, познати и непознати. Независимо от промените в живота и вярванията на хората, сурвачките са запазили своето място в новогодишните празненства. Едва ли има българска къща, особено с малки момчета, в която пъстро украсената сурвачка да не е сложена на видно място още от Коледа. Връщайки се към традициите, все по-често предпочитаме сами да изработим красивите дряновици – малко разноцветни вълнени конци, малко сушени плодове, наниз от пуканки и сурвачката е готова. Остава да й сложим задължителната „златна” паричка. Може да използваме дори най-обикновен станиол или обвивка от бонбон – това не променя ритуалната й сила, която ще донесе пари и всякакви материални придобивки през годината.

Пренесен от древността, този обичай има дълбока символика. Независимо от колоритните подробности, характерни за определено населено място, в цялата страна сурвакането има сходни черти и е еднозначно като типология с коледуването. Подобно на коледарите, които правят символичен кръг около селището, в нощта срещу Коледа, сурвакарите също обхождат всички домове. Нека припомним, че в старинните култури кръгът е символ на слънцето и на Бога. Затова има предпазни функции. В повечето райони на страната се изпълняват и двата обичая. През годините се е установила практиката в сурвакането да участват най-малките – момчета от 5 до 10-12-годишна възраст. Носят дрянови пръчки – сурови клонки, отсечени предния ден. Оттук името „суровачка” или „сурвачка”. Изборът на дървото, от което се приготвя сурвачката не е случаен. В народните вярвания дрянът е символ на издръжливост, здраве и дълговечност. Това носи и докосването до това дърво, а също и пожелание за щастие и благоденствие, мир и любов на всички хора по света!

 

Източник БНР