Сафо, наречена още божествената Сафо

Платон я нарича „десетата муза”, Сократ казва за нея – „тя е моят учител в любовта”. Страбон я определя като „чудо”. Два-три цели текста и няколко десетки фрагмента – това почти нищо от поезията на Сафо е стигнало до наши дни. Духът на нейната любов обаче е прескочил времето непокътнат.
Благословен като безсмъртен бог е той,

младежът, който седи до тебе –

и непрекъснато те чува и те вижда,

говори нежно, сладко се усмихва.

Така започва номер 2, един от поетичните фрагменти на Сафо, достигнали до наши дни. Разбира се, че по-нататък, както разказва текстът, душата на девойката не намира покой, в гърдите й настават безредици, дъхът й изчезва, гласът й се губи, тя цялата гори, над очите й пада мрак – и всичко това заради все по-сладката и все по-близка близост на младежа. А ето и точно как завършва всичко:

В росата свежа аз се охладих,

кръвта ми в нежен ужас се вълнува,

немощният ми пулс е спрял да бие -

предадох се, отпуснах се, замрях.

Да, това е поезия, писана не само да забавлява, но и да учи младите девойки на тайнството любов, деликатно и компетентно да ги предупреди за онова, неизбежното, и сладкото, и тайното, което ги очаква, да ги освободи от страха им пред неизвестното и да ги подготви за момента, когато ще попаднат в нечии обятия и целите ще се отворят като напъпил цвят. В VІІ век преди новата ера, когато Сафо се появява на бял свят, на нейния роден остров Лесбос живее доста разкрепостен народ.

Там жените, за разлика от всички останали области на антична Гърция, имат голяма свобода – нямат ограничения в социалната сфера, част от семейното имущество може дори да се предава по женска линия. На всичкото отгоре не само мъжете, но и жените имат своите тиаси, „клубове”, нека ги наречем, мини-общности, където се събират и обменят опит, молят се или се свързват с богините, най-вече Артемида и Афродита, гласят се за сватби и се учат на различни други момински работи. Начело на такъв тиас е била и Сафо.

Надявам се, че все пак от казаното няма да я възприемете като възпитател в пансион за благородни девици. Впрочем, точно така са я представяли пред широката публика през ХІХ век в Англия, за да може хората хем да схванат по-добре ролята на Сафо и отношенията, които царят в тези лесбоски „клубове”, хем да не се нарушава строгият викториански морал. По онова време в Англия и САЩ суфражетките започват все по-настоятелно да искат избирателни права за жените и стимулират движението, наречено по-късно „феминизъм”.

Смята се, че неговото начало обаче е поставено доста преди това, още през ХVІІ век, от бисексуалната монахиня Сор Хуана, дете-гений, поет, философ, математик и мистик. Нейните идеи за правата на жените и атаките срещу лицемерието на мъжете са развити през ХVІІІ век от Мери Уолстънкрафт, писател и философ, майка на Мери Шели и автор на книгата „Защита на правата на жените”. Така или иначе, вероятно точно интересът към правата на жените стимулира и нарастването на интереса към поезията на Сафо в англоезичния свят през късния ХІХ и началото на ХХ век.

Сватбен химн на Сафо, 0.26 

О, покривът е нависоко,

аз пея химни,

надигнете се, майстори,

пея химни.

Младоженецът идва точно като Арес,

като човек, много по-голям от голям човек.

Аз пея химни.

Този сватбен химн на Сафо е само един от многото, които тя е написала през живота си, заедно с неизвестно количество оди, елегии, празнични и настолни песни. Знае се със сигурност, че някога в Александрия са издадени девет тома нейна поезия, които обаче са последвали съдбата на знаменитата Александрийска библиотека – изчезнали са в огньовете на историята. Може би затова сигурните неща, които знаем за живота на Сафо, са толкова малко.

Принудени сме да разчитаме на информация от доста по-късни свидетелства, някои от които често си противоречат, а други са родени или постепенно са се превърнали в чиста митология. И все пак – нейното родно място е град Митилин, столицата на остров Лесбос. Това е гръцки остров в североизточната част на Егейско море, близо до турския бряг и на хвърлей от знаменитата Омирова Троя. Времето на раждане на Сафо е съмнително, според различни източници то се поставя между 730 и 712 година преди новата ера. Баща й е търговец, представител на тъй наречената „нова аристокрация” на острова, приема се, че името му е Скамандрон. Майката на Сафо се казва Клеис или Клеида.

За това свидетелства един доста по-късен папирус, в който се твърди, че Сафо има дъщеря и тя носи името на баба си. Точно това свидетелство може да се смята за достоверно, доколкото съвпада с един стих на Сафо от фрагмент 132, в който се казва: „Аз имам красиво дете, то изглежда като златно цвете, моята скъпа Клеис, която не бих разменила за съкровищата на цяла Лидия”.

Знаменитият античен поет Алкей, който е не само съгражданин, но и съвременник на Сафо, я описва така – „ситно къдрава, сладко усмихваща се, чиста…..” Според други източници поетесата е дребна и доста мургава, ако не и направо черничка, но това изобщо не отменя идеята за красивите тъмни къдрици и сладката усмивка. Сигурен факт от живота на Сафо е също изгнанието й в Сицилия. Тя не е човек, който се меси в политиката, в поезията й няма дори намек за нещо подобно.

На Лесбос по нейно време обаче се развиват остри политически битки, така че в един момент тя все пак се оказва под заплаха, може би заради приятелството си с Алкей, който пък има своя партия. Сафо емигрира, но тогава името й вече очевидно е известно по целия античен свят. Както пише по-късно Цицерон, когато поетесата пристига в столицата Сиракуза, там вече има нейна статуя, издигната в централната зала на градския съвет. Въпреки това обаче, както Сафо сама свидетелства, по време на изгнанието й липсват някои предмети на разкоша, с които е свикнала.

Сафо и Алкей, картина на Лорънс Алма-Тадема от 1881 г.

Вероятно й липсват мъжа и дъщеря й, които изглежда умират преди това, неизвестно как. Не се знае колко време прекарва Сафо в Сицилия, но със сигурност после се връща на родния остров. Умира там някъде около 570-а преди новата ера, тоест, живее минимум 40, максимум 60 години. Никога обаче не губи любовта от погледа си, както свидетелства един очевидно по-късен поетичен фрагмент.

… Макар че ти си ми любима,

жена по-млада ти си избери:

на мен — по-старата — не ми прилича

със тебе да живея…

Разбира се, когато се говори за Сафо и остров Лесбос, често става дума не толкова за поезия, колкото за секс. Каква е разликата между двете, аз поне отдавна не разбирам, но изглежда има хора, които знаят. Така или иначе, от век и нещо насам лесбийска и сафическа любов се използват като синоними, които насочват пряко към женската хомосексуалност. Макар че всъщност Сафо не е хомо, а бисексуална.

Към много от любовниците си, мъже и жени, които и даряват ласките на живота, Сафо пряко се обръща в своите стихотворения. Те пък я боготворят, заедно с цялата нейна поезия, както правим и всички ние вече 28 века. Боготворена, но не безсмъртна е Сафо. Тя сама добре разбира разликата и на едно място иронично пише - „ако смъртта беше благо, боговете нямаше да са безсмъртни”.  

Затова поне в един от поетичните си фрагменти ни е оставила завещанието си не само за времето на любовта, но и за времето на смъртта.

Таз прах е на Тимада, умряла преди брака.

Персефона прие я в тъмносиньото си царство.

Когато тя умря,

другарките й взеха остър нож,

отрязаха косите й красиви

и ги принесоха във жертва.

източник БНР