Чудомир


Никой не е по-силен от собствените си слабости


Днес, 25 март 2016 г., се навършват 126 години от рождението на Чудомир - авторът, наричан още приживе последният български възрожденец. Бащата на кака Сийка и Лъжлив Съби оставя сериозна следа в българската литература, макар до края на живота си да не се взема прекалено на сериозно.

Чудомир е артистичен псевдоним на Димитър Христов Чорбаджийски (1890 – 1967), който приживе бързо става известен с кратките си хумористични разкази. Това са любими цитати от Чудомир. Предлагаме ви да прочетете и един негов разказ.

chudomir 1

„Щом пълзиш като червей, не се сърди, че са те настъпили.“

„Ако искаш да узнаеш цената на парите, опитай се да вземеш на заем.“

„Даже и лъвът е заставен да се пази от мухите.“

„Дяволът бил баща на лъжата, но забравил да я патентова и затова сега предприятието му страда от свръхконкуренция.“

„Една лъжа може да обиколи света, докато истината още си връзва обувките.“

„За лоши кучета в село питай циганките, за хубаво вино — попа.“

„Идеите са като брадите — мъжът ги придобива, когато достигне зрелост.“

„Каква приятна тишина би настъпила, ако хората говореха само това, което са добре премислили.“

„Каквото нареди дядо господ, това става. Решил един ден животът на Адама да не бъде толкова дълъг и толкова щастлив и създал Ева.“

„Какъв духовен подем! Писателите станаха повече от читателите, ловците — повече от зайците и рибарите — повече от рибите.“

„Където има брак без любов — там има и любов без брак.“

„Мъжът започва да дири ум в жена си чак след като е опитал всичко друго у нея.“

„Най-празният от нашите дни е оня, в който не сме се смели нито веднъж.“

„Не гребенът реши главата, а времето.“

„Никой не е по-силен от слабостите си.“

„Някои мислят, че единственото нещо, което им е нужно, за да водят дискусия, е устата.“

„Няма лекарство за раждане или смърт, затова нека се порадваме на промеждутъка.“

„Обичай ближния си, но остави жена му на мира…“

„Покаянието на лицемера е също така лицемерие.“

„Никоя порядъчна пчела не чака съвет от дървеницата как се събира мед.“

„Прекалено дългата почивка е ръждясване.“

 

Това е един разказ на Чудомир, който за мнозина вероятно е от любимите сред творчеството на българския сатирик. Той се казва "Наш Пондьо" и може да се причисли към «разказите с неочакван край» или може би не....

Ето и началото, с което Чудомир ни въвежда сред тъжно-смешните неволи на училището:"Когато бог иска да накаже някого, прави го учител - започна старият преподавател по история. - Това го е казал Сократ. Чуй сега аз пък какво ще ти разправя...." По нататък учителят по история, герой в произведението, разказва за един от своите най-забележителни ученици - Пондьо.

А това е разказа за леля Сийка.

chudomir 3


НЕ СЪМ ОТ ТЯХ


Не обичам, как'Сийке, и не съм от тия, дето се бъркат в хорските работи, ама има едни жени, като Тана Папучкина, като разчекнат едни уста - като ханджийска порта! Онзи ден, както си седя у дома и наплитам пета на чорапа на наш Груя, гледам я през прозореца, тин-тин-тин, зачупила кръст, накокошинила се с кожи, с плетена чанта с мотив в ръка, и право у доктора влиза. Женена жена ма, сестро, да си седне в къщи и да си гледа работата, а то - фитнало се и не оставя човека на мира! Година и половина я гледам, все зъби поправя. Какви бяха тия зъби, какво беше туй чудо! И по небцето й да бяха никнали, и все с дупки да бяха, пак досега щяха да се поправят. Развали къщата на човека, кучката му с кучка! Гледам булката му, горката - охка, пъшка, караха се, биха се, - па и тя почна май да си покръшнува: все напудрена, я гледам, излиза и шапката й настрана малко килната, като фантазия.

Не ми е работа, как’Сийке, и не съм от тях, ама изпъденото й слугинче разправяло на Бона Кевина, пък тя казала на наша Кица Събчовата. Ама и за него се чува, че не било стока. От два месеца било без работа и все един подофицер, уж от тяхното село, се мъкнел с него. Остава ли ми време, сестро, от пуста работа да разуча отде е, откъде е и дали не е някой модерен братовчед! Пък и работа ли ми е да се меся в хорските маскарлъци! Човек да си гледа къщата, да му е ошетано, преметено и подредено навред, че вчера ходих у Бона Бозаджийкина за квас - пази боже! Нощвите им, как’Сийке, от две години неизстъргани, месалите им загорели от тесто и хвърлени в едно кьоше и отгоре им котката спи. Грехота и срамота! Два пъти в годината си андулира косите и обувки с лачени бомбета носи, а в къщата им - сякаш вторничен ден след пазар. Ама тяхна работа е пак, да ти кажа. Да правят, каквото си щат. Наш Груйо тъй дума: “Във всяка къща - и наредба, всяка коза - за свой крак. Кой както иска, тъй да я кара!” Я Колчеви пък, никога не си дигат завивките от леглата. Както се измъкнат сутрин, тъй им седят креватите цял ден. Рекох веднъж на госпожата, а тя: “Нарочно - кай - ги оставяме, та да се проветряват.” Пък то, че я мързи да ги подреди, мързи я, ама защо лъже хората! В една къща, дето пипа работна жена, то си личи. И спалнята им неразтребена, и във всекидневната им на миндера има една възглавница разпрана, и иглинарникът им виси накриво, а пък кърпата им за лице - сякаш цигани са се бърсали с нея!

Ооох, каквото, каквото - тяхна работа! Да си мълчи човек и да не се смразява с хората - тъй си зная аз, и кой какво е правил - той да си отговаря, ами я да ставам да си вървя, че оставих малката да пържи лук в къщи: ще вземе да го прегори, че ще замирише, като кога минаваш край Парапанкини. Нали пустата им къща е на кьоше! Тя каква е къща, ама прозорци има и надолу да гледат, и нагоре по улицата. На единия постоянно е майката, а на другия - дъщеря й и не пропускат човек да мине, докато не разчовъркат целия му род. И все на изгоряла манджа мирише покрай тях. Дърта жена мари, сестро, а тръгнала по ума на дъщеря си! Все тоя инженер я бил искал, онзи съдия бил питал - чунким хората са полудели цял живот изгорели манджи да ядат! То да не излезе като Деша Коликучкова? Искали я, молили я, щели да я крадат, а и до ден днешен си стои в къщи смутена и

сбръчкана, та и Еньо Кантонеринът й се назлъндисва вече. Пък и той какво ли търси? Чунким не помня, като го роди майка му четири месеца по-напред и какъв байрак развяваше на времето из долната махала!...

Снощи по тъмно, като събирах прането из двора, и - тупуррр - събори се нещо през две-три къщи от нас. Тръснах ризите на дърветата, хукнах се и - какво мислиш? На Пена Цанковичина, вдовицата, на дувара, от лява страна до портата - три керемиди съборени. Тъмно беше и не можах хубаво да разгледам, та сутринта рано още ходих и три мъжки стъпки с гумени токове намерих около мястото. Попитах нея каква беше тая тупурдия снощи, а тя: “Котарак - кай, - госпожа, котарак прескочил дувара и съборил керемиди...” Мари аз го зная тоя котарак, дето си има и котка, и две котенца в къщи и дето работи във финансовото, ама не обичам да ги разправям!

От друга страна, яд ме е пък, че все на светица се прави, все на черкова ходи и надолу гледа. Ама наш Груйо знаеш ли за такива как дума: “Който гледа надолу - мисли за голо!” И права приказка е тя, ами не ми трябва да ги разправям! Чунким у дома всичко е потекло по вода, та из чужди къщи ще ровим! Една снаха си доведохме, как’Сийке, господ да те пази до девета рода! Откак се е омъжила, все болна, все чамава. Злъчката й била пукната, стомахът и бил нервен, уж все диета пази, пък на втория ден на Коледа половината рибица от прасето оплюскала, дордето бях на гости! То добре, че като походвам тук-таме, та ме гощават хората, инак де можем надви с ядене в къщи! Не остави ни сладко, сестро, ни захар, ни саздърма! Мислех си, като е на диета, поне туршията няма да бута, а то, га погледнах в голямата делва - тук-там плува някое камбе!

Думах му на наш Пройка: слушай мене бре, майка, аз да ти избера момиче, че ги познавам всичките в града и околията. Какво му не думах! Дигна си един ден дърмите, че чак от Габрово я довлече. Хората и котка си не вземат от Габрово, а той жена домъкна! Малоумен излезе наш Пройко, на баща си се метнал. Не попитва, да се посъветва, да погледне чуждите къщи и наредби, ама тъй, урбулешката! Малко ли съм му думала: да иде у попадиини, да дойде у вас, че да види какво се казва наредба и фамилия! Я бат’Боньо, умен човек излезе, дето се ожени за тебе. Малко ти били редки зъбите и си понакуцнуваш, ама няма да маршируваш из кухнята я! Гледаш си къщата хубавичко и децата ти подредени, и бат’Боньо всяка събота с прана риза, а то у нас - разхвърляно, мръсно, една галимация!... Да започна да ти разправям, как’Сийке!... Ами не ми е по характера...

Не съм от тях!...


"Каква приятна тишина би настъпила, ако хората говореха само това, което са добре премислили.“